Ｐｓｙｃｈｏ Ｌｏｖｅ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

LXIX.

Чонгкук постоянно е бил зависимо момче. Той винаги е зависил от подкрепата на някого, първо бе на майка му, а постепенно друг зае тази важна за бъдещето му позиция. Друг стана негов настойник, който се грижеше за всичко, което по-малкия прави и мисли. Капитан на неговата личност.

Може би Чонгкук не смяташе това за грешно, но Техьонг се превърна в мастилото, което неговият химикал се нуждае. Двамата написаха историята си и както всяка история и тяхната си има край. И те заедно щяха да обърнат и последната страница. Нито единия щеше да остане назад, нито другия. Защото така бе правилно. Така те смятаха и така щеше да е. Заедно завинаги, както си обещаха.

- Да, Техьонги! Бих умрял за теб. За мен, за теб и за нас. - твърдо заяви Чонгкук, вече напълно уверен и убеден в избора си.

Техьонг като чу това нежна, отдъхната усмивка се показа на изпитото му лице. Да, зад нея се криеха безброй други листенца, с изписани върху тях различни чувства, но усмивката несъмнено бе искрена.

- Това е моето момче. Обичам те, обичам те, обичам те. - Техьонг прегърна Чонгкук, който също се бе усмихнал. - Винаги толкова верен на хьонга си.

Ким започна да оставя целувки по бузките на Чон, след това по челото и по брадичката и по нослето и по вратлето и сякаш където пипнеше, там вдъхваше живот. Оставяше инициалите си по съвършената, медена кожа на Кук, искащ да го усети за последно. А брюнетът не спираше да го наблюдава. Не смееше да затвори очите си за миг, не искаше дори да премигне, от страх да изгуби ценно време. Радваше се и се възхищаваше на любовта си, желаещ да запечата всеки един детайл от красотата на Ким.

Като за завършек Техьонг остави целувка в ъгъла на устните на Чонгкук, но той не издържа и ги свърза с тези на Те за безброен път вече.

- Устните ти винаги са изглеждали самотни, затова моите идват на помощ. - продума в пухкавата целувка Ким, а Чон се изкиска и двамата продължиха да си обменят обич под формата на слюнка.

В момента нямаха значение Феликс, чийто шепот отдавна бе игнориран от по-големия. Нямаха значение родителите, нито хората събрали се под сградата, гледащи към двойката на покрива с огромен страх и интерес. Нямаха значение сирените, полицаите, камерите жадни за драматичните кадри, които със сигурност щяха да последват.