Ｐｓｙｃｈｏ Ｌｏｖｅ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

LXXI. epilogue

- Знаеш ли миличък, защо хората обичат живота, а ненавиждат смъртта? - момчето измърмори под носа си, хванало приятеля си за ръката и стискащо я възможно най-много, сякаш по този начин крепящ се цял.

- Защо?

- Защото за нас дишащите, животът е хубава заблуда, а смъртта грозна реалност.

Той продума тъжния си цитат, изтри чувствата си, изляли се под формата на сълзи, които и днес не пропуснаха да покажат колко зле е положението и се облегна на надгробната плоча, която бе покрита с тънък слой сняг.

- Защо и днес сме тук, Юнги? Вчера идвахме, онзи ден също, ще се разболееш, знаеш че бързо те хваща грипът...

- Хоби, Техьонг обичаше зимата. Знаеш ли, миналата година, когато с теб още не се познавахме, с него прекарахме празниците заедно. Защото родителите и на двама ни бяха на някакво събиране извън Корея. Само ако знаех, че това ще ни е последната Коледа, Хосоки... само ако знаех, че новата година ще му донесе толкова много нещастия...

Юнги подсмръкна, а Хосок го заболя сърцето да види гаджето си отново в това състояние. По принцип Мин се държеше, все пак бяха изминали повече от шест месеца от смъртта на най-близкия му приятел и той някак си бе привикнал на тежката празнота, която Техьонг остави след себе си. Но пък дойдеха ли на гробищата Мин сякаш рухваше и цялата сила отиваше по дяволите. Не можеше да си прости, че Техьонг му се изплъзна така лесно и видеше ли сивият гроб, всичките спомени заливаха ума му като наводнение от болка.

Ежедневието на Юнги бе така мрачно, рутинно и безпроблемно без Ким Техьонг, партньора му за престъпления, брат му по душа, най-близкото му човече, стояло по цели нощи да върши лудории с него и да му споделя тайните си.

Толкова самотно. Толкова тихо...

Само ако блондито го беше предал на полицията онзи ден, сега момчето вероятно щеше да е живо... но пък как може да го виниш, все пак Юнги изпълни последното му желание като добър приятел... от къде можеше да знае, че Ким ще прибегне до такава трагична крайност и ще се самоубие заедно с гаджето си!?

- Много ми липсва, Хоби... Страшно много. Не м-мога да си избия от съзнанието онзи ден. Как една секунда бяха горе на покрива и-и след това се изгубиха в пространството. Бяха буквално като малки лястовички, с тежката разлика, че те се спуснаха надолу...
И после картинката на изпочупените им тела в-в моргата.
А Чонгкук... горкото момче, Те завлече и него в това. Аз съм виновен за всичко... всеки ден, в който видя родителите им, самотни и разбити, ридаещи на гробовете им ми иде да се заровя някъде и да се задуша. Не, че вината ми не го прави и без това.