Ｐｓｙｃｈｏ Ｌｏｖｅ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

LII.

- Те миличък, просто дишай, нали?

- Т-трудно ми е...

- Можеш да го направиш, дете. Само си поемай дълбоко въздух и мисли... мисли за твоя Чонгкук. Ти го обичаш, нали?

- Д-да, неописуемо много.

- Точно така. Мисли за него и няма да се усетиш кога ще си тръгнем от тук.

Ким започна да диша дълбоко и да усеща как лека по лека започва да му се гади от ужасната миризма на болести и лекарства.
Той изобщо не искаше да стъпва в болницата, но Джису го принуди, даже направо го изкара насила от дома му.

Двамата вървяха по дългия коридор на добре ремонтираната болница напът към психиатъра, за който Джису беше взела час.
Ким бе хванал леля си под ръка и я стискаше силно. Те стъпваха с плахи крачки, като жената не спираше да наблюдава племенника си, а той гледаше в краката си.

Болницата бе една от най-модерните в Сеул, но въпреки това мръсно белият цвят на стените, полираният под и задушливата топлина, с ухание на медикаменти дразнеха сетивата на Те и го караха да се подтиска.

"Това е третият вариант, Ким Техьонг."

"Затвора, гробищата... или лудницата."

"Ненормалник."

"Психопат."

- Н-не. Не съм. Не... - Техьонг изхленчи под носа си и се долепи плътно до Джису. Гласът от ден на ден ставаше все по-шумен, коварен и непоносим.

- Какво има, Техьонги?

- Гласът... т-той...

- Добре, шшт... - Джису кимна и обви ръка около кръста на момчето.

Скоро те стигнаха желания кабинет и почукаха на вратата. Двамата бяха посрещнати от възрастна лекарка. Тя ги удостои с усмивка, на която за жалост не можаха да отвърнат. Поне не и искрено.

...

- Както казах трябва да има някаква причина, която да е предизвикала появата на гласа. Шизофренията не идва просто така. Някаква травмираща скучка или лош спомен. Кажи Техьонг, случило ли се е нещо ужасно в живота ти?

Техьонг се стресна и прекалено бързо започна да клати главата си в знак на отрицание. Лекарката го пита това за втори път. Ким вече напълно се бе паникьосал. Ами ако жената разбереше някак си за убийството...? Ами ако леля му разбереше...

- Хм, странно. Добре все някак си ще разберем. По-нататък ще се обърнем и към психолог. Госпожо Джису сега към вас. Вие ли сте настойница на Ким Техьонг? Изглеждате млада да сте му майка.

- Аз съм леля му.

- Чудесно. Техьонг има нужда от наблюдение. Нуждае се от някой, който да го следи постоянно и най-вече от пълна морална подкрепа. Ще започнем строго лечение. Лошото при племенника ви е че има вече две сериозни болести. Трябва да си много силен, Техьонг. - докторката се усмихна укоражително на стресираното тъмнокоско и подаде рецептата в ръцете на леля му.

- Тези хапчетата са доста силен медикамент, но за да успеем да контролираме психическото му състояние и да избягваме някакви атаки и сриване се налага да ги пие редовно. По принцип доста от пациентите ни отказват да приемат лекарствата, най-вече заради страничните ефекти, затова разчитам на вас да му ги давате лично. Все пак правим това за неговото здраве. Надявам се разбираш това, Техьонг хапчетата не са ти врагове. След седмица-две трябва задължително да ме посетите отново.

Джису кимна и стисна ръката на лекарката, която ги изпрати любезно. Те се поклониха уважително и напуснаха кабинета ѝ.

- Няма да губим никакво време, дете мое. Веднага отивам да купя лекарствата.

- Н-но Джису... ти не живееш при мен, а тази каза, че трябва някой да ме наблюдава. Н-няма да кажеш на майка и татко, н-нали? Моля те, не им казвай. Само ти знаеш за гласа, моля те.

- Няма, Те. Нищо няма да им спомена. Ще се преместя ако трябва отново в Сеул, ще говоря с мъжа ми... ще измисля нещо, ти не се тревожи за това.

- Б-благодаря ти. - Техьонг макар и уплашен от каквото и да му е подготвил живота занапред се усмихна.

Джису полагаше такива грижи, той най-после чувстваше липсата от родителите му запълнена. Чувстваше се обичан. Усети любовта, с която леля му бдеше над него. На нея наистина ѝ пукаше.

- Ще се погрижа за теб. Няма да те оставя и ако ме слушаш ще видиш как гласът постепенно ще изчезне. - тя погали главата му успокоително, а неговите очи светнаха.

- Наистина ли? - Ким ахна и дръпна жената в обятията си.

- Да, дете. - тя кимна и зарови лице в гърдите му, като стисна очи, заради лъжата, горчаща на устните ѝ. Не, шизофренията не бе лечима болест. Но Те имаше нужда от капчиците надежда, които благородната лъжа даваше.

- Техьонг?

~~~
много ми е жал за техи уехи;(