Ｐｓｙｃｈｏ Ｌｏｖｅ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

XLII.

- Техьонг за втори път.

- Юнги за първи път. - Ким извъртя очи, пълни с досада, че го бяха притеснили точно тогава, когато имаше най-голяма нужда да бъде оставен сам.

- Станах свидетел на случката в училище. Има ли нужда изобщо да питам!?

Мълчание. Техьонг нямаше намерение да се кара с никого в момента. Смяташе да дари Юнги с доза мълчание, докато блондито накрая не се откажеше.

Но май плановете на тъмнокоското щяха да доведат до пълен провал. Защото все пак това бе животът - нищо не протича така, както ние го желаем.

- Отидох и поговорих с директорката. Тя ми разказа какво се е случило в кабинета ѝ.

- Аплодисменти, Юнги.

Мин издиша, губещ малкото му останало, бедно търпение и стисна юмруци силно. Приятелят му здраво започваше да го изнервя с целия този непукизъм и несериозно отношение.

- Изгонила те е като мръсно коте. Изключила те е от даскало! И ти вместо шибано да се покаеш за лайняното си поведение си и казъл "Майната ти". Като подарък си и поднесъл плюмка по пода, а за капак среден пръст. Ебаваш ли се с мен, Ким Техьонг!? Шибан ташак ли си правиш с мен?

Те се загледа в мрачното, тъжно изглеждащо небе на града, обсипано с облаци, нямащ отговор.

- Как може да се отнасяш така, Техьонг? Как може да не ти пука изобщо? Това е сериозно, може да не завършиш, осъзнаваш ли го? Проваляш си бъдещето, по дяволите как може аз да се тревожа повече от теб!? - продължи да реди Мин.

- Би ли спрял да се държиш като шибаните ми родители и да си затвориш устата за миг!? - Техьонг най-после захапа обратно и се изправи срещу приятеля си.

- А ти кога ще се стегнеш? Държиш се толкова безотговорно. Какво ще стане от теб с времето? До кога ще продължаваш с това поведение!? Осъзнай се Техьонг и шибано порастни!

- Млъкни, по дяволите! Млъкни! - очите на Те започваха да преливат от сълзи, които напираха да излязат.

- Няма да млъкна, приятел си ми и не мога да ти позволя да продължаваш да си съсипваш живота по този начин. Днес те гонят от училище, заради побой, утре какво...

- Престани! - Техьонг се доближи до Юнги и го блъсна назад. - Млъквай! Ти от кога пък стана толкова примерен, а?

- От както срещнах човек, който да ми покаже, че нищо няма да постигна с това държание, освен да си вредя. Осъзнай се и ти, Техьонги. - русокоското смекчи тона си, но пък с това си спечели още един силен блъсак назад.

- Ти нищо не знаеш, Юнги. Не разбираш.

- Твой приятел съм, Те. Пета година подред. Това нищо ли не значи за теб?! Позволи ми да разбера. Сподели ми.

И двамата се очудиха на странно милото и рационално държание на Юнги, неприсъщо за него. По принцип блондито би ударил два юмрука на приятеля си, за да се успокои и осъзнае той. Но не, сега имаше мила реч в замяна на лошото държание на Ким. Определено Хосок му влияше прекрасно.

Защо и Чонгкук не успяваше да повлияе така на Техьонг?

- Не издържам, Юнгс, не мога. Прекалено много ми се насъбра, не мога. Разбираш ли!? - Ким най-после се разпадна. Свали маската на непукизма и започна да плаче и да хлипа.

Падна на коленете си и зарови лице в дланите, за да не вижда приятелят му тъжната гледка, представляваща слабостта в изражението му. Юнги веднага дотича до него и обви ръце около гърба му. Прегърна го силно и запази тишина.

Звуците от плачещия Техьонг и тук таме някоя летяща, грачеща птица се чуваха наоколо.

Ким не бе в състояние да говори. Не можеше, а и не знаеше какво да каже. Как изобщо трябваше да споделиш на близък приятел, че си убил едно невинно момче!?

Нищо, че бе случайно. Инцидент или не това си бе убийство. Сторено и прикрито.

- Н-не се чувствам наред, Юнгс. Не съм на с-себе си. Не издържам вече така! Спаси ме!

Юнги само погали главата му нежно и прошепна "шшт" в ухото му, успокоително.

Двамата стояха седнали на земята на покрива, гушнали се и страдащи. Юнги толкова силно искаше да измъкне приятеля си, така както Хосок него.

Но не всеки има този късмет за жалост...

"И по-зле ще ставаш, Ким Техьонг. Не се тревожи."

"Бавно ще те съсипвам."

"Защото ти това заслужаваш."

"Мъки и страдания."

"Ти си лош човек. Неблагодарен психопат."

Ким заплака дори по-силно от кънтящия глас и стисна якето на приятеля си, като се сви напълно в гърдите му.

Искаше да накара Феликс да млъкне и изчезне от главата му, но сякаш колкото по-слаб ставаше Те толкова повече сила и контрол добиваше гласът. Което си бе страховито.

~~~
Обожавам да пиша тази история и не искам да свършва тбх