Ｐｓｙｃｈｏ Ｌｏｖｅ ／／ｔａｅｋｏｏｋ／／

X.

Техьонг се беше прибрал в тях и бе решил да поспи за час, два. Все пак предната нощ не бе мигнал изобщо, а и денят бе изтощителен за него. Но силни тропания и глас, крещящ името му го събуди от сладкия му сън.

- Ким Техьонг! Ставай веднага!

Те отвори лежерно очи, само за да срещне леко казано разярения поглед на татко си, хвърлящ гранати по него.

- Какво пък сега? - той завъртя очи, почеса главата си и се прозя.

- Ще ти кажа аз на теб какво, господинчо! До сега съм бил при директорката на училището ти. Трябваше да напусна много спешно заседание във фирмата, само за да отида и да разбера, че синът ми и някакво негово приятелче са пребили година по-малко момче в класната стая. И то по неясни причини.

- Благодаря, че ми разказа деня ми на кратко, сега би ли ме оставил на спокойствие?

- Въпросът е ти би ли ме оставил на спокойствие, сине? Искам поне един Божи ден, в който ти да не ми създаваш грижи. Знаеш ли колко трудно ми беше да обедя директорката да не те изключи? Да я лъжа, колко добро дете си, как не си такъв по принцип и не си искал да го сториш? А какъв чек трябваше да ѝ напиша, за да не те изпрати на наказание... - думите жегваха Техьонг като стрели.

Отново щеше да слуша горчивите обиди на собствения си баща.

- Елитен мъж с име, като мен да има такъв син... Срам и позор. От малък си знаех, че нищо няма да стане от теб. Никога не си бил като другите. Само един побойник, провалът на семейството, малък ревльо...

Техьонг бе забил погледа си в една точка, но последното изречение го изкара извън релси.

- Аз съм провал, така ли татко? Провал съм, защото не се вписвам в изискванията ти за перфектен син? Провал съм, само защото исках малко внимание от собствените си родители? Защо изобщо създадохте такъв провал като мен?

- Защото бе случайност. Лош късмет. Разбра ли, грешка!? Ти не трябваше да си сега тук, поне не и толкова рано, но майка ти бе прекалено наивна и не ѝ даде сърце да направи аборт и да се оттърве от теб. И ти как се отблагодаряваш за дадения ти живот, като само съсипваш нашия, тормозиш ни и създаваш главоболия!?

Изведнъж всичко утихна. В стаята се чуваше само тежкото дишане на господин Ким, а Техьонг просто го гледаше шокирано, невярващо... Напрежението бе неописуемо.

Очудване. Злоба. Мъка. Ненавист. Болка. Всичко това се загнезди в сърцето на Те, което започна да кърви от пренатоварване. Той не можеше да повярва какво бе чул.

От всички обиди, критики и караници, това бе най-тежкото, което му бяха казвали.
Че е грешка. Че е нежелано дете. Че всичко се е случило случайно и той просто е бил съжален.

- Тук вече прекали, нужно ли бе да му казваш това, скъпи? - изведнъж спокойният глас на майка му, която бе облечена с дълга пола и риза, очевидно току що върнала се от работа, развали тишината.

Тя стоеше пред стаята на Техьонг, облегната на вратата и гледаше не особено притеснено. Баща му не смееше да каже нищо, а и думите вече бяха излишни.

Техьонг не можеше да издържа повече, затова изхвърча навън, като блъсна и двамата си родителя нарочно.

- Сине! - жената извика детето си нежно, но момчето бързо напусна къщата и започна да тича надалеч от нея. Не искаше да чува нищо повече.

Бягаше колкото крака го държат, без да знае къде отива. Изведнъж стигна една пуста улица.

Изкрещя.

Дълбокият му, мъжествен глас се разнесе из въздуха и от празнотата се получи страховито ехо.

Сълзи.

Горчиви, парещи сълзи започнаха да падат по лицето му, той ги триеше, но те бързо биваха заменени от нови.

Чувстваше се толкова смазан, наранен, предаден, все едно прободен със сабя в сърцето. Гърдите му бяха изпълнени с гъста тежест, а гърлото с огромна буца тъга. Той опита да ги премахне с още крещене и дране на гласа си, но те така и не го напускаха.

Накрая от мъка и в същото време гняв, той започна да удря стената неспирно. Забиваше здраво юмруците си в твърдата стена и се нараняваше. Мразеше късмета си.

Ненавиждаше, че се е родил точно в това семейство. Че се е родил такъв, какъвто е. Завиждаше на хората с добри, мили, обичливи родители. Липсваше му такава подкрепа.

Накрая Техьонг се предаде, свлече се изтощено по стената и седна на мръсната земя. Зарови лице в кървавите си шепи и заплака гласно.

О, как жадуваше за малко любов и нежност.