Something new | Johnten

12

- Моля те татко. - изхленчи Дойонг тропайки с крак като малко дете.

- Защо настояваш да се преместите и четиримата и то до понеделник. - баща му започна да разтрива слепоочията си усещайки наближаващото главоболие.

- Това не е важното. - опита се Дойонг да смени темата. - Моля те. Кога беше последния път когато съм искал нещо?

- Вчера. - Баща му извъртя очи.

Дойонг замълча за момент проклинайки се, че бе забравил за счупения телефон и вчерашните преговори за нов.

- Ако ни преместиш ще започна да посещавам часовете!

Баща му погледна към него скептично.

- Наистина ли?

- Да.

- Обещаваш ли да посещаваш всички часове?

- Е, всички не... Но повечето...

- Дойонг!

- Добре де, добре! - Дойонг затвори очи и издиша. - Ще се постарая.

- Това какво означава?

- Ще постарая да посещавам... Повечето. - Дойонг измънка тихо последното.

Баща му го погледна намръщено. Поклати глава и махна с ръка.

- Добре.

- Татко, страхотен си. - Дойонг се усмихна широко.

- Казваш го всеки път щом ти угодя за нещо. - Баща му се облека назад. - Хайде махай се.

°°°•••°°°•••°°°•••°°°

Тен стоеше пред вратата на класната стая. Събота и неделя минаха прекалено бързо, за да има време да се подготви с мисълта за това как вече всичко щеше да е различно. Беше го страх да влезе, но не можеше вечно да бяга от часовете. Все пак имаше намерението да завърши, а след това да учи в университет, а това нямаше как да стане ако не посещаваше часовете.

Радваше се, че поне не беше абсолютно сам, а Джони и приятелите му бяха до него. Тен наистина се изненада от начина, по който другите толкова бързо го приеха. Държаха се така сякаш се познаваха от доста време, което го караше да се чуди, защо всички се страхуваха от тях или го мразеха.

Тен въздъхна дълбоко. Само ако четирите момчета бяха в неговата паралелка, нямаше да бе чувства толкова уплашен. Знаеше, че щом прекрачи прага на класната всички ще започнат да говорят, дори сигурно да се подиграват.