I'm The Next "You"

59- Makeover

Събудих се, но в продължение на близо петнадесет минути не спрях да лежа и да се намествам, опитвайки се пак да заспя. Осъзнах, че няма да стане, затова просто излезнах от спалния си чувал.

Огледах как всички спяха на земята, търсейки някой друг буден. По някаква причина ми се искаше да поговоря с някого. Но нямаше никой, който да може в момента.

Взех якето си от разгъваемия стол, на който го бях оставил, облякох го и се запътих към бялата врата, която водеше до терасата на покрива. Звучи странно, но и е.

Бяхме решили да се качим на последния етаж и там да "лагеруваме". Имаше доста стълби до тук, но ни изглеждаше най-безопасно. Или поне най-чисто. Нямаше риск от това да се нарежем на някое стъкло или пък да настъпим стара спринцовка на някой наркоман. Да не говорим за това, че тук смърдеше най-малко.

Излезнах навън и ме побиха студени тръпки от сутрешния хладен въздух. Приближих се до парапета, за да разгледам какво ставаше долу. Чувствах, че нещо ми убягва, че пропускам нещо. Не ми се струваше нормално да е толкова лесно. Точно като затишие пред буря.

Преди да се съсредоточа и да почна да наблюдавам, бръкнах в джоба на якето си, търсейки цигари. Не след дълго ги намерих и си извадих една от кутията, заедно със запалка. Първоначално вятъра пречеше на пламъка да я запали, но накрая успях, предпазвайки го с ръка.

Дръпвах си от цигарата многократно и понякога гълтах, а понякога пусках навън дима от нея. Така притъпих лекото чувство на притеснение, което се беше зародило в мен.

Вече се успокоих, подпрях едната си ръка на парапета и започнах да се оглеждам. Слънцето щеше да изгрее всеки момент. Беше облачно, но пак можех да зърна небето.

От повечето сгради нямаше какво толкова да се види, освен красивите им светлини, които все още бяха включени заедно с все още непремахнатите коледни лампички. Но имаше много хора на двете улици, които виждах. Повечето бяха добре облечени, вероятно отиваха на работа, но имаше и такива, които бяха сякаш са с първото, което са видяли в гардеробите си. Типично за лондончаните.

Всички вървяха към техните си дестинации, без да ги интересуват чуждите. Празните им лица се разминаваха, но нямаше да си кажат "Здрасти!". Всички просто се подминаваха и продължаваха по пътя си. Всеки беше част от машина и може да върши само това, което му е определено.