I'm The Next "You"

16-Leah, are you okay?

Със Сам не знаехме какво да кажем. Дани ни хвана неподготвени. Мамка му!-извиках наум. Ъхх, преди да дойда тук даже това не казвах. Майка ми ме беше учила да не псувам, дори мислено.

-Роуз-Даниел изчака, докато се обърна към него-Защо не ме пита да излезнеш?

-А-ами...нямаше да ми дад-деш.

-Ами ако ти бях дал?

-Зн-знаех, че няма. Не и след-д вчера.

Той изчака една-две минути. Местеше погледа си ту върху мен, ту върху Сам. Макар че главите ни бяха сведени, можех да го усетя. И беше ужасно. Така имах чувството, че ще ме нападне, сякаш съм жертва. И нямаше накъде да избягам.

-А ти Сам? Ти защо не ме попита?-той казваше всяка дума монотонно, от което ми беше ясно, че е много ядосан. По-страшно е, когато не крещи.

-Дани аз...исках да се разсее малко. Да не мислиш, че й е много лесно?

-Не, разбира се. Но можехте да попитате...-надигнах главата си, за да го погледна. В очите му се четеше разочарование.-Дори не се пробвахте.

-Много съжалявам-промълвих аз, но толкова тихо, че едва ли някой ме е чул.

-Роуз...отиди си в стаята за малко. Ще поговорим малко със Сам.

Нещо ми подсказваше, че това няма да е просто разговор. Сигурно ще се сбият. Не исках да ги оставям сами. Сам щеше да загази, заради мен.

Погледнах несигурно към синьокоското. Челюстта му беше стисната, както и юмрукът му. Изглеждаше скован, сякаш всеки негов нерв е опънат.

-Излез, розичке!-за втори път ме наричаше така. Сега ми е толкова странно, колкото беше и първият път.

Кимнах му и се запътих към стълбите. Умствено пожелах късмет на Сам, макар че знаех, че той няма как да разбере. Влезнах в стаята си, заключих вратата и се проснах на леглото. Не много тих стон излезе от устата ми. Беше заглушен, защото лицето ми беше забито в завивките.

След малко се надигнах от леглото и вдишах дълбоко. Обърнах се и седнах, кръстосвайки краката си по турски. Огледах стаята и забелязах телефонът си на близкото шкавче. Не си спомнях да съм го оставяла там. Просто го взех, без да се замислям. Отключих го и отворих фейсбук. Беше първото, което видях.

Нямаше нищо. Нищо. На никого не му пукаше за мен. Така наречените ми "приятели" не ме търсят, защото знаят, че ако ме намерят, най-вероятно ще искам да съм повече време с тях. Разбирам ги, те не бяха като мен. Аз не ходих на партита, а си стоях и учех вкъщи. Не се чуках с цялото училище, а си гледах тихичко филми. Докато те се дрогираха, напиваха или напушваха аз просто стоях вкъщи, на топличко, четейки си книжка.