I'm The Next "You"

22-The strangest Christmas Eve

Вече не ми достигаше въздух. Усещах как лицето ми гори и дробовете ми се опитват да всмукнат малко кислород, но почти безуспешно. Почти не можех да издишвам нормално, а камо ли да вдишам. Очите ми се насълзъха, затова виждах леко замъглено.

Всички в стаята се паникьосаха и не знаеха какво да направят, а аз не можех да им кажа. Дани излезна от стаята с цветята и след няколко секунди се върна без тях.

-Р-роуз...Добре ли си? Какво да направя?-питаше ме той

Другите също се чудиха какво да направят, а лекарят разглеждаше из куфарчето си, за да намери някакво лекарство. Обаче повечето неща падаха на земята, а ръцете му се разтрепериха.

Успях да посоча под леглото ми и по-точно куфара ми. Логан се втурна натам, той беше най-близо. Издърпа черният куфар и го отвори, започвайки да търси нещо из малкото останали неща вътре. Най-накрая намери малкото бяло шишенце с хапчетата за алергията ми.

-Някой да донесе вода!-извика той, а аз не успях да видя кой излезе

След малко вратата отново се отвори и човекът влезна. Логан ми набута студена чаша, напълнена с вода. От кашлянето я разливах по себе си и по пода. Той отвори хапчетата и ми подаде едно в другата ръка.

Надигнах главата си и поех малко вода, след което сложих хапчето в устата си. След няколко секунди то и водата се спускаха по гърлото ми. Ефектът от хапчето не се забави. Успях да вдишам веднъж и то дълбоко. После издишах. След това започнах да дишам начестено. Ахх, въздух, как ми липсваше.

Всички се успокоиха и даже някой ме прегърна, сядайки до мен. Първоначално не успях да видя кой беше, защото още сълзи се бяха събрали в очите ми. Но го познах. Това беше Дани. Отвърнах на прегръдката му и след малко се отделихме един от друг. Вече бях избърсала очите си.

-Защо не си ни казала, че си алергична? Боже, помислих, че ще умреш. Съжалявам.

-Аз...ъмм, забравих.

-Добре, ако си алергична към нещо друго сега е времето да ми кажеш.-той ме погледна загрижено.

-Не. Това беше.

-Ужас...стоя без въздух близо две минути. Можеше да умреш-мърмореше под носа си, всъщност не на мен, а по-скоро на себе си.

Помълчахме малко, след което Дани се изправи от леглото. Останалите в стаята ни гледаха, но не за дълго.