I'm The Next "You"

52-Everyone is staring at me

Гледна точка на Роуз:

-Три...две...едно...ъхх, не мога.-веднага отдръпнах пръста си от копчето на звънеца.

Не знаех дали има някой вкъщи, но не бях готова да го видя, ако е там, разбира се. Каква ли ще бъде реакцията им, когато ме видят? Дали ще се зарадват?

Все още не можех да повярвам, че напуснах къщата на момчетата. Вече не ми се струваше редно да съм където и да е било другаде, но не и там.

За последен път си преговорих плана, както винаги правех, и се надявах да се получи. Въздъхнах тежко, изхвърляйки напрежението от тялото си. Остана ми само едно-да натисна проклетото копче. И с трепереща ръка се приближих до звънеца, а само след секунди, кратката мелодия прокънтя.

Но никой не отваряше. Реших, че или са излезнали или пък не са ме чули, затова реших да позвъня отново. С всяка следваща секунда се изнервях все повече и повече, затова продължавах да ръчкам бутона. Докато не ми беше отворена вратата.

В мига, в който бях забелязана от Лейла-едната ми братовчедка, видях как тя опули очите си, а ченето и щеше да падне.

-Р-Роуз?-промълви тя с висок тон в гласа си, поради който леко се намръщих. Бях забравила, че гласът ѝ е толкова писклив.

-Здравей-казах аз и се насилих да се усмихна

-Боже, какво стоим на вратата, хайде влизай! Къде беше досега?...Баба и дядо ще се зарадват да те видят-тя ме пусна вътре, след което продължи да задава въпроси, за които аз така и не намерих време да отговоря от нейното дрънкане.

Оттук започвах да играя. Силно се надявах всички да ми се вържат. Или това, или...аз и момчетата щяхме си имаме проблеми.

***

-Как така не помниш?-попита невярващо Елиът. От неговото съмнение се страхувах най-много

-А-аз...не знам. Днес се събудих върху една от пейките в парка и-и после се прибрах вкъщи, но там нямаше никой. И както ви казах по-рано, никой не отговаряше на телефона си. Бяха изключени. Стреснах се, затова дойдох тук.-насилих се накрая да пусна една две сълзи.

Преди малко, след като ме затрупаха с още въпроси, ми бяха разказали за родителите ми. Трябваше да се правя, че все още скърбя толкова, колкото и преди време. Да, още искам да са тук, още имам чувството, че ще се разплача, заради загубата им. Но това е само на моменти.