I'm The Next "You"

11-I will marry you if you bring me ice cream

-Чао, Лия.

-Чао, Роуз. Ще намина скоро, за да видя как е Сам.-с нея се гушнахме и тя излезе от къщата. Вече се беше сбогувала с момчетата.

Останахме само тримата. И аз осъзнах нещо. Още съм с потника и панталонките, които ползвам за пижама. Бузите ми почервеняха, макар че другите явно не са забелязали с какво съм облечена. А аз тотално съм забравила, защото е много удобно.

-Аз ще отида да се преоблека и ще се върна.-казах набързо и тръгнах към стаята, но нечия ръка улови моята

-Няма нужда, изглеждаш перфектно.-каза Сам и ми се усмихна мило-Пък и може да отидем до камината и да си говорим. Мисля, че с тези дрехи ще ти е удобно.

Всички мисли за тоалети, които можеше да облека изчезнаха. Сега мислех за камини. Обожавам ги и не знам как не съм видяла, че тук има. Странна мисъл за тийнейджърка, но наистина се чувствам удобно, когато има камина. Придава чувство за уют.

-Ъмм, добре.-върнах му усмивката и той ме повлече нанякъде, без да пуска ръката ми.

-Ноа, идваш ли?

-Да.

Върнахме се до големия хол Разбира се, помогнахме на Сам да стигне до тук, като Ноа водеше. Огледах се и забелязах камината. Много съм сляпа. Защо нищо не забелязвам? Даже има пуфове в бежов цвят около нея. Но не изглеждаха пренатруфено. Някакси пасваха перфектно.

Сам седна на единия пуф, Ноа на този до него от ляво и аз на този от дясно.

-Роуз, вземи нещо за хапване, докато включа камината.-каза ми Ноа и аз кимнах.

Оставих ги и отидох в кухнята. Като се замисля, май идвам по-често тук, отколкото русокоско. Изкикотих се леко, когато го нарекох "русокоско" наум. Не знам от къде ми дойде този прякор.

Отворих няколко от черните шкафове, търсейки снакс или нещо сладко. В единия намерих каквото търсех. Имаше доста неща, от които взех чипс, солети и бонбони маршмелоу. Знам, че камината не е лагерен огън, но винаги можеш да хапнеш от тези захарни облачета. Така ги наричах, когато бях малка.

Мамка му, отново си спомнях, а вече мислех, че съм го забравила. Но спомените постоянно се връщат и колкото повече ги бутам назад, толкова повече те изникват в съзнанието ми. Всеки един път, когато се сетя за родителите ми усещам празнина в сърцето си. Краката ми омекват, ръцете ми треперят и по някоя и друга сълза се спуска от очите ми, защото не мога да издържа повече.