I'm The Next "You"

21-Did you call me a pray?

Ходех напред-назад и подлудявах останалите хора около мен. Понякога това ходене е отпускащо, но не и за околните. Знам от личен опит. Отделно от това проклинах фактът, че не можехме да отидем до болницата. Вярно, че тук имахме повечето неща, нужни ни да оцелеем, но не е същото. Имаме някакви лекарства, инстументи, в случай, че трябва да оперираме някого и един дядка, който беше единствената ни надежда.

Притеснението бе обзело мислите ми и ме караше да треперя. Д-р Дейвид още не е дошъл, което ме притеснява още повече. Няколко часа стоим в невидение, незнаейки дори какво да направим. Лекарят не успя да ни каже, след като не може да види с очите си, за какво става въпрос.

Погледнах часовника на ръката си за пореден път. Бяха минали едва две минути от предишната проверка. Оглеждах се около вратата, за да видя дали някой не идва.

-Хора, аз трабва да тръгвам...Ще си изпусна самолета.-осведоми ни брюнетката

-Добре, Лия. Да те изпратя?-предложи й Ноа

Влюбен глупчо.-казах му наум, макар че той не може да не чуе. Не разбирам защо още се пробва. Нали тя го прецака, нали харесва Сам...

-Да, може.-каза тя и направи кратка пауза преди да каже още нещо-Ако разберете нещо за Роуз, моля ви пишете ми. Надявам се всичко да е наред.

-Добре-каза Логан

Направих знак с ръката си, който само Ноа успя да разбере. Е, само той ме видя, но така или иначе беше за него. Успя да го "разгадае" и отиде да изпрати Лия. Общо взето му казах да действа.

Не мога да кажа, че Лия не ни е приятелка или не е като част от нашето "семейство", но нещо не ми харесва в нея. Откакто я познавам съм забелязъл, че е доста злопаметна и отмъстителна. Повече, отколкото трябва да бъде едно момиче. Не знам цялата й история, но знам че нещо лошо й се е случило.

След близо половин час обикаляне в кръг реших да отида в стаята на Роуз и седна на леглото й. Загледах се в лицето на русокоската. Беше спокойна, но и леко намръщена. Лежеше по гръб и бялата завивка покриваше тялото й.

Притесняваше ме фактът, че не знам какво й е и дали ще се оправи. Всъщност ме плашеше. И то много. Ами ако загине...ако не можем да й помогнем?

Колкото и да не ми се иска да вярвам, аз знам, че съм виновен за състоянието й. Ако не бях аз, ако не я бях взел тук без да й давам избор, тя щеше да е добре. Най-вероятно у тях, с родителите си, които можеха да бъдат живи... Ако не бях аз.