I'm The Next "You"

34-We're going home

Сам изтърча до някъде, за да вземе ключовете. Предполагам, че беше отишъл до коридора, където тези на останалите висяха на специална закачалка. Само за няколко секунди той се върна при нас.

С треперещи от напрежението ръце, отвори главната врата на помещението. Пусна ме вътре, след което той самият и Дани влезнаха. За малко се огледа, за да намери подходящата стая, а когато я намери дотърча до нея, заедно с мен, защото беше обвил ръката си около моята.

Ръждясала метална врата, с още по-ръждясал катинар, заключен около нея, стоеше пред нас. Сам започна да преглежда ключовете, прелиствайки ги като листовете на някоя книга. Накрая започна да се стъписва, затова направо започна да ги изпробва върху ключалката на катинара.

Най-накрая го намери. Най-накрая щях да се спася. Но всъщност...щях ли?-беше въпросът, минавайки през ума ми във всяка следваща секунда, прекарана в чакане. Чакане, но на какво? На опасността или на спасението?

Вратата беше отворена бързо и шумно. Скърцането от нея беше почти непоносимо. Но почти. Сам я придържаше, докато влезна в помещението.

-Късмет, миличка...Ще се видим, когато онзи се махне-каза ми той, след което бавно затвори вратата, оставяйки ме сама с мислите и надеждите ми.

Настъпи пълен мрак, защото не бяхме включили лампата. Започнах да търся ключа за нея по стената. Единственото, което успях да намеря, беше грапавата твърда повърхност, която беше мокра на места. Реших, че трябва да се предвижвам сама, без светлината. Чувствах се като слепец, като някоя къртица, докато опипвах всичко пред себе си и внимателно пристъпвайки по пода. Беше доста студено, а липсата ми на дебели дрехи и обувки беше подпомагаща на студа. Пръстите на краката ми замръзваха, а аз самата треперех като мокра котка при белите мечки в Арктика. От страх и от студ.

Какво ще да се случи, ако онзи ме намери? Защо просто не се оттърват от него? И без това разнасят смъртта навсякъде, сякаш е просто електронна игра. Сякаш този, чийто живот е бил отнет, щеше да се възвърне с нови сили от смъртта, натискайки едно просто копче.

Не става така в истинския живот. Не случайно се нарича така. Защото е истина, реалност, макар и пълна с лъжи.

Вече не усещах никакви предмети или мебели пред себе си, затова приклекнах. Започнах да опипвам земята, осъзнавайки напълно колко е мръсна, но нямах много голям избор. Все още не знаех какво се намира в тази стая, но бях сигурна, че е голяма и може би по-скоро дълга, отколкото широка. Зависи откъде я гледаш.