I'm The Next "You"

1-My new home, my new life

Отидох да разходя Дъсти-кучето ми. Времето беше доста хубаво, което беше малко странно за Лондон, но все пак подухваше лек вятър. Малкото ми кученце почна да трепери от студ, затова го вдигнах на ръце.

Замислих се над живота си. Той беше скучен. Нямам брат или сестра, нямам приятели. Е, поне не истински, на които да разчитам. Нямам гадже от две години. Казваше се Чарли, но скъса с мен, заради една друга. Мислих, че го...обичам, но даже не ме заболя като ми каза "Роуз, виж, аз късам с теб. Не защото не правим нищо интересно и ми стана скучно с теб, ами защото харесвам друга. А и тя ме харесва, така че не се сърди". Кофти начин за зарязване, а?

Родителите ми много ме обичат и се грижат за мен така сякаш съм всичко за тях, макар и да не ги виждам често. Не сме си особено близки, но поне се обичаме. Всъщност съм сигурна, че те отдавна не искат да са заедно, но го правят само заради мен. Гадно ми е за тях, защото те се карат винаги и се пробват аз да не разбирам. За Бога и те са скучни. Искат от мен да уча и да си живея живота кротко, но аз не искам. Кой иска да няма приятели, гадже и интересен живот?

Извадих телефона си и погледнах часа, беше станало шест и половина и реших да се прибирам. Тръгнах към вкъщи. Живея на три пресечки от парка.

Пуснах Дъсти, защото ми натежа и той трябваше да ходи пеша. Пред нас осъзнах, че не знам къде са ми ключовете. Отидох до пощенската ни кутия и завързах кучето, докато търся ключовете в малката, но пълна чантичка. Намерих ги, развързах каишката и се запътих към вратата, която отворих след няколко секунди.

Изпищях силно и продължително, заради гледката, която се разви пред очите ми. Видях родителите ми да лежат мъртви на земята, а в гърлото на мама беше забит нож. До нея беше застанал мъж. По-скоро момче, което се обърна веднага. Погледна ме злобно, извади ножа от врата на майка ми и тръгна към мен с бърза крачка.

Не посмях да мръдна, а и не можех. Тялото ми не ме слушаше, а сърцето ми щеше да изкочи от страх. Момчето ме блъсна в стената от другата страна на стаята и допря ножа до гърлото ми. Аз го бях погледнала точно в очите с голяма надежда да ме пусне и да поживея, най-вероятно в дом за сираци, но нямаше да имам друг избор. Щеше да натисне с ръката си и да ме убие, но не го направи.

Погледът ми премина през него набързо. Леко начупената му, разрошена коса, чийто цвят беше боядисан в синьо, стоеше много добре до зелените му емералдови очи. Да призная великолепни са.