I'm The Next "You"

44-What's going on with me?

Гледна точка на Роуз:

Няколко часа все така си лежах на земята, непрекъсната от никого. До една степен ми харесваше. Бях си сама с мислите. Можех да размишлявам върху планове за бягство. Само че сега отново бях посетена. И не е от кой да е, а от Хари. Явно пак искаше нещо. Макар и да знаех, че няма как да ме остави намира веднъж завинаги, бях доста разочарована от това, че отново е тук.

Не почука на вратата, но просто защото нямаше защо. Така или иначе ключовете бяха в него. И да не беше удобно пак можеше да влезе.

Малка, но ярка светлина се появи за миг, сякаш процепвайки тъмнината. През това кратко време Хари беше успял да се вмъкне в помещението. Дори вече се приближаваше към мен.

Не беше трудно да ме намери в мрака, защото не бях мръднала от мястото си. Заради това и гръбнакът ми се беше схванал. Не изключвам и врата, разбира се. Но нямах много избор. В тази позиция раните ме боляха най-малко.

По едно време, докато момчето все още вървеше през дългата стая, лампата се включи. Премигна няколко пъти, преди да загрее за постоянно. Трябваше да присвия очите си, заради изгарящото чувство. Отново се налагаше да свиквам.

-Роуз, будна ли си?-попита ме Хари на последната си крачка.

Аз не отговорих, разбира се, заради което му се наложи сам да провери. Вече не се правех на заспала, но все още нямах желание да му проговарям. И не, не му бях сърдита. Пък и той беше непознат. Как да се сърдя.

-Хайде, Красавице, извеждам те от тук.

Измънках недоволно. Сякаш изгарях от желание да стоя тук, направо...Но все пак беше по-добре от неговата компания.

Въпреки отрицанието ми, Хари ме надигна. Изправи ме, така че да стоя на краката си, но беше много трудно заради раните. Не бяха дълбоки, но все пак боляха. После брюнетът ме насочи накъде да вървя. Нямах възможността да се съпротивлявам, така че тихичко приемах помощта му.

Стигнахме и до края на помещението. Хари отвори вратата, след което ни изведе отвън и я заключи отново. Температурата в малкото коридорче беше значително по-висока от онази в стаята, което ме накара да кихна. Присвих се леко на две, заради стягането на мускулите ми, следователно и на прорезите. Оттърсих се от болката и продължих да вървя.