I'm The Next "You"

10-Noah has a secret

Сърцето ми се разтуптя бързо. Присвих очи за момент и не можех да помръдна. Тръпки ме побиха, когато вените на врата му изпъкнаха. Имах чувството, че ще изкочат. Сетих се за онзи ден, когато не успях да се сбогувам с родителите си. Когато Дани щеше да убие и мен. Само дето сега нямаше да ми се размине. Ако Ноа смята да ме нарани, ще го направи.

Без да исках изпуснах снимката, когато Ноа се приближи. Доста е стряскащо сериен убиец да ти се ядоса. Тялото му беше притиснато към моето. Беше трудно да го гледам в очите, защото е висок близо два метра. А аз съм висока само метър шейсет и нещо.

-Питам те за последно-какво правиш тук?-изръмжа той и сивите му очи придобиха по-тъмен нюанс. Хвана ме за ръката и стисна челюстта си, чакайки отговор.

-А-аз ъмм...нос-сех ти сандвич-чи.

-Да не си влязла тук отново! Може да не са те учили в твоето перфектно семейство, но хората си имат лично пространство.

-Изв-винявай. А-аз ще из-злезна.

Той ме пусна, а аз вдигнах снимката и я оставих на мястото й. След това излезнах от стаята му, навеждайки виновно глава. Гледах да излезна бързо, преди да размисли. Не трябваше да се бъркам там, където не ми е работата. Сигурно не му е станало приятно и го разбирам.

Сърцето ми още биеше, като лудо и едва ли щеше да спре скоро. Но Ноа е прав. Трябваше да уважа личото му пространство. Пък и Дани не случайно не ми показа стаите им. Но не реагира ли леко прекалено?

Изтърчах до кухнята и взех сандвича си. Все още съм доста гладна. Не си взех нещо, върху което да го оставя, защото веднага започнах да ям. Отидох до стаята си, където ще го довърша. Седнах на леглото и продължих да се храня.

Сандвичът вече беше в стомаха ми, а на мен ми беше скучно. Огледах стаята, в която живеех. Не съм сигурна дали ще ми разрешат да я променя малко, но ще питам. Представих си как ще сменя някои неща, като цвета на стените, гардеробът, шкавчетата и други дребни неща.

Стаята беше светла, макар и през цялото време да е с пердета. Реших да ги дръпна настрани. Забелязах, че имам малка тераска отвън. Не знам как не съм я видяла, сигурно не съм се загледала. Дори не съм отваряла прозореца. Не става задушно от честото отваряне на вратата. Понякога я оставях отворена за малко, защото можех да наблюдавам кой минава.