Bad romance

Prologue ✔

- Тя е мъртва. Не мислиш ли, че е време да заживееш с това и да приемеш фактите каквито са, без да обвиняваш нас за злополуката?

Внезапно всичките ми убеждения, че този човек заслужаваше да види утрешният изгрев, загубиха своя смисъл. Знаех, че щом проговоря, гласът ми ще покаже отвращението ми. Въпреки това проговорих.

- Лейтанант, дайте ми флашката и ме оставете да мисля със собствената си глава.

- Фикс идеята ти ще ти довлече неприятнисти, момче.

Опитваше ли се да протака?

- Флашката, Паркърс. - озъбих се.

- Не я открих.

Сигурен съм, че е така.

Въздъхнах драматично.

- Приятелят ми Ти Рекс е много раздразнителен. От последната ни среща минава час, а му обещах гореща чаша от любимото му кафе. С три лъжици кафява захар. Търпението никак не му се отдава. Впрочем, на мен също. - извадих последния си коз. - Имам точният адрес на жена ви и двете ви невръстни деца, лейтенант. Не ме карайте да разлайвам кучетата.

- Преди да отидеш до там ще съм се обадил за подкрепление.

- Познаваш ме и знаеш, че очаквах да кажеш това. Ако не искаш да рискуваш живота им, просто ми дай проклетата флашка.

Останал без други алтернативи, той бръкна в дизайнерското си палто с пришит по поръчка вътрешен джоб. Извади малката черна флашка, която така силно копнеех да притежавам. Усмихнах се в жест на престорена благодарност и я отскубнах от пръстите му. За първи път можех да вкуся далечното усещане за отмъщение. Бях чакал този момент от цяла вечност.

- Имам твой пръстов отпечатък на бюрото си от понеделник. Сам си подписваш смъртната присъда. Млад си за това. Хайде, върни ми флашката и няма да кажа нищо. Имаш време да спреш това безумие.

Проверих часа. Движехме се точно по план.

- Млад съм за много неща, но успявам да си позволя повече жени от теб на моята възраст и го правя. Теб възрастта с какво те дари? Проблеми с простата?

- Думите ти са думи на един хлапак. Какво си мислиш, че правиш? Опълчваш се на правителството. Мислиш си, че това е детска игра, но ще се опариш. Ще влезеш в затвора преди да прекрачиш прага им.

Отворих чадъра си. Прокарах пръсти през прясно боядисана ми коса. Цветът ми харесваше, макар кестенявото да ми липсваше. Жените, ако изобщо беше възможно, дори по-често от преди спираха и отделяха миг, в това да ме съзарцават с прехласване. Това затрудняваше работата ми, но от друга страна щеше значително да улесни бъдещият ми бизнес, с който щях да я спонсорирам. Клубът беше почти готов.

- Внимавайте лейтанант, този хлапак хапе също толкова силно, колкото и лае.

- Ти ли уби сержант Купър?

Застинах. Типично за Питърс - да се прави на Шерлок Холмс. Колко време му отне да изплюе камъчето. Ето защо прие срещата ни. А като се замисля, че единственото което направих аз, беше да поискам малко информация.

- Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не съм?

- Честно ли? Ни най-малко.

Прокатах ръка през наболата си брада. С насмешка помахах за сбогом.

- Тогава не ме питайте, лейтенант.