Bad romance

Ch. 3 - Провалено бягство

- Няма начин! - отсякох, преди да се сетя за нещо, което беше споменала по-рано. - Нали каза, че мога да нося нещо свое?

- Не и сега. Всяка твоя дреха би направила работното облекло да изглежда като парцал. Като пайети по раиран панталон.

— Много забавно. Вашите е трябвало да те кръстят Джоук. Просто нека решим, че имам невидими ръкавици.

Ето че и Никалъс можеше веднъж да бъде полезен в жалкия си живот.

— Съмнявам се, че това щеше да е проблем.

- Права си. Щеше да е сладко като двестакилограмов кит с газове. —

Очите ми зашариха в опит да открият пряк път за бягство.

— Какво търсиш?

— Това ли? — изсмях се пресилено. - Това е просто нервен тик. Не е като да бях заплашена преди малко.

Трябваше да избягам при първата отдала ми се възможност. Защо не бях избягала още щом видях Аш и онази жена зад клуба? Нищо от последвалите случки не беше в реда на нещата. И как можеше да е? Бях завлечена насила, заплашвана и насилвана да правя неща против волята си.

Да не живеехме в дивият запад? Трябваше ли да изчакам от някъде да нахълта каубой яхнал див мустанг?

Брияна все още стоеше, протегнала в ръката ръкавиците. Изтръгнах ги измежду ноктите й и си ги сложих.

- Доволна ли си?

- Добро момиче! - подсмихна се хищно и закачи пръста си като кука в колана на панталоните ми.

Бях издърпана отново навън. Раздразнено се извъртях за да се отскубна от хватката й. Дразнещо беше, че се случваше за втори път през последният половин час. Никога преди не ми бяха казвали какво да правя, а сега ме водеха на каишка. Трябваше да бъда булдог и да й отхапя ръката, но гените ми биха били много по-годни за едно Чао Чао.

Тогава го почувствах - сякаш някой ме блъсна в корема. Имаше остър мирис. Задушлив като купе на кола пълна с дрогирани особняци. Беше лепкаво по противен начин и карамелизирано като ябълка на панаир, инжектирана с отрова за слонове. Съзнанието ми се опита да отблъсне наркотичното вещество, разнасящо се в помещението и дробовете ми, докато вървяхме обратно към бара, ала клуба все така силно миришеше на карамел и сажди. Нито едно лице не можеше да бъде добре разпознато в приглушената светлина. Завесата от дим можеше да накара и последната надежда на някого, тръгнал да търси тоалетната, да се откаже и да напълни празна чаша оставена безцелно на някоя маса с телесните си течности.