HIDDEN | 『YOONKOOK』

∅58 | 10.10 сряда

Денят на Пак Джимин започна съвсем обикновено. Така и продължи. Бе след поредната вечер, в която бе останал на само 3 часа сън, а обикновено нямаше тренинг с безсънието. Точно по тази причина едва функционираше през целия ден. Бе заспал в автобуса и пропусна спирката си. На няколко пъти учители го хващаха, че не е концентриран и даже успя да изкара лоша оценка на тест.

Блондинът вървеше самичък към вкъщи. Вече бе минал половината ден, така че бе успял най-после да запази очите си отворени. Единствено подутите клепачи му създаваха дискомфорт. Едната му ръка носеше пликче, в което бе оставена кутия с порция люти спагери за вкъщи. Погледът на момчето бе вперен в земята, мислеше. Мислеше си за това, че след цял ден, който бе прекарал сам, трябваше да се прибере вкъщи, където да яде и да не прави нищо. Отново самичък. Може би щеше да е в пъти по-лесно ако се чувстваше поне с идея по-добре или пък беше свикнал на самотата по някакъв начин. 

Спря малко преди да завие към улицата, на която бе домът му. Стисна устни и обърна към градинката в едно затънтено междублоково пространство. Седна на кръглата люлка и хвърли раницата си на земята, а краката му, които едва опираха земята го залюляха леко. Извади телефона си, за да пусне музика от там и се облегна назад.

В момента слушате:

Alec Benjamin - If We Have Each Other

🔁 ⏪⏸⏩ 🔀
━⊙──────────────
0:02 3:46

Планът беше да обядва тук и после да се прибере. Може би първо щеше да си постои малко. Погледа му изучаваше детската площадка, която изобщо не се бе променила в последните десет години. Усмихна се леко. Пързалката срещу него бе мястото, на което се беше запознал с Юнги и Хоби като дете. А пък в пясъчника беше единственият път, в който Юнги го бе помолил да го целуне. Вярно, по бузата, когато бяха на осем, защото нямаше никаква идея какво друго да го предизвика, докато играеха на 'истина или се осмеляваш'. Но Джимин помнеше и зачиташе този момент като наистина важен и градивен. На въртележката пък Хоби го беше качил и го въртеше, за да го разведри, когато Чим се беше разплакал, че си е ожулил коляното и сега не може да играе с тях.

Момчето преглътна и се усмихна. Изблик на емоции премина през него, дори очите му се насълзиха. Той въздъхна и опря глава на въжето, което държеше люлката. Насочи погед нагоре. Като бяха малки, Хосок все повтаряше, че е важно небето да се гледа, защото те успокоява и те кара да си събереш мислите. На въпроса "как го прави" Хосок винаги отговаряше с "нямам представа, пък и какво значение има? Нали го прави.".

Чим въздъхна дълбоко и взе телефона си. Дори не спря музиката, а директно влезе при номерата, където тя спря автоматично.

⇨Телефон ⇨ Контакти ⇨ Хоби~

Набиране...

-Ало? – от другата линия се чу веднага Хосок. Гласът му звучеше сякаш говори през усмивка. Джимин се зарадва на това.

Чим въздъхна и си залепи усмивка на свой ред.

-Разбрах защо небето те успокоява... – започна леко неуверено блондинът, все още несигурен в това дали Хосок иска да говори с него.

По линията се чу шум, но Хосок не му отговори. Сетне бе излязъл на място със силен вятър, който бе започнал да се удря в микрофона на телефона му.

-И защо? – попита Хосок, като звучеше доста по-студен, което накара Чим да разбере, че явно предишната усмивка не е била за него. Това го накара малко или много да се напрегне отново.

-Може би, защото... е безкрайно и... се променя. – Джимин мърмореше под носа си. – Пък и всички са под едно и също небе. Това те свързва с хората. И... малко помага, когато някой много ти липсва... – Чим подшмръкна тихо и гласа му се пречупи в края на изречението. – И аз ще опитам да се променя, ако това ми обещава, че хората, които ми трябват ще са с мен безкрайно...

Хосок въздъхна дълбоко, докато слушаше накъсаното дишане на Джимин, примесено с подшмръкванията. 

-Обичам те... – отрони Хоби най-после след дългата тишина, а Чим вече заплака. – И си много важен за мен, глупако. Дори такъв, какъвто понякога ти се сърдя, че си...

-И аз те обичам... – макар през сълзи, на лицето на Джимин имаше голяма усмивка и Хосок можеше да усети това.

-Всъщност... – започна Хоби. – Небето те успокоява, защото е там винаги, когато го потърсиш. И е красиво... дори понякога да е толкова облачно и ти е неприятно да го гледаш.

-Наистина е важно да го гледаш... – подшмръкна Чим, бършейки сълзите си.

-Не толкова... – усмихна се той. – Нали важното е, че е там...