HIDDEN | 『YOONKOOK』

∅45 | 05.10 петък

Вече тридесет минути бяха отминали, а Юнги все още бе объркан и не знаеше как трябваше да постъпи. Препрочиташе съобщенията, ставаше все по-развълнуван, но и все по-объркан.

Непознат номер: Цяла нощ си мислих и реших нещо

Непознат номер: Не искам да задаваш въпроси, ясно?

Непознат номер: Че ще взема да се разколебая

Непознат номер: Ще ти се покажа

Непознат номер: Като дойдеш в училище ще разбереш повече

Непознат номер: Изобщо не го коментирай, не питай защо, как, какво и така нататък, когато ме видиш ще ти разкажа всичко, обещавам

Непознат номер: Ти само трябва да издържиш до края на деня

Непознат номер: <3

Умираше си да разбере кой е. Умираше си да зададе въпрос, да разбере повече, да се увери, че е сигурен в решението си, дори да сподели вълнението си или от нищото да отбележи, че има страшно приятно усещане в стомаха, което го караше да се усмихва глупаво. Сигурно от вълнението де...

Обаче не смяташе, че беше правилно. Беше решил, нямаше да говори за това, точно както му беше казал непознатият номер. Щеше да спази това, за което бе помолен, за да не го кара да се чувства некомфортно. Нямаше да спомене и думичка докато непознатият номер не му се разкриеше. Но определено си притичваше разстоянията от вкъщи до спирката и от спирката на училището до класната стая.

Когато обаче влезе и завари Хосок, ровещ в телефона си в единия край на стаята и Джимин с бясна физиономия в другия, определено се обърка. Обичайно ги намираше смеещи се на нещо, седейки на един чин, покатерили се един върху друг. Необичайно. Забеляза сандвича на мястото си и стисна устни, въздъхвайки.

"Ще почака минутка, нали? Броманс пред романс, да..." - сам се убеждаваше Юнги, опитвайки да подтисне желанието да изтича при сандвича и да измисли какво да пише на непознатия номер.

-Братле, какво се случ-... - подхвана Юнги, щом стигна до мястото на Хосок, обаче бе прекъснат.

А Джимин гледаше кръвнишки, забелязал светещия поглед на възлюбения му, щом видя сандвича.

-Не ме занимавай, говори си с Джимин, аз никой не разбирам, няма да говоря повече. - отсече преспокойно Хосок без дори да отделя поглед от телефона си.

Лош знак.

Джимин се изсмя шумно на казаното от Хоби, но не получи реакция от него. Юнги погледна към Чим, после отново към Хосок и бавно тръгна към чина на другия си приятел, който бе стегнал челюст, тропайки с пръсти по чина, демонстрирайки ярост.

-Джимин, ще ми обясниш л-...

-Все тая. - почти изръмжа блондина. - Сядай си, имаш за какво да мислиш. - Джимин кимна към сандвича, за да оточни какво имаше предвид.

Юнги повдигна вежди, погледа му отново сканирайки и двамата. Издиша насмешливо.

-Абе, вие сериозно ли? - усмихна се горчиво, като и двамата му приятели слушаха, въпреки че никой от тях не го поглеждаше, игнорирайки го. - Какъв ви е проблема? Да не сме на осем? - отново пренебрежение. - А ти? - Юнги погледна Джимин. - Ако имаш някакъв проблем с това, че си пиша с някого, вземи ми го кажи в лицето. Писна ми да ми се сопваш и изнервяш като малко дете, жадно за внимание всеки път като стане дума за него. - Юнги дори бе повишил тон. Не ставаше дума само за това, че най-добрите му приятели са скарани. Вече беше лично. - Я се стегнете и двамата! К'во, вече не мога да съм част и от проблемите на най-добрите ми приятели? Може да ме отцепите и от още нещо, гледам че добре се справяте без мен напоследък, а?

Юнги изчака няколко секунди преди да изцъка с език ядосано, щом не получи отговор и грабна сандвича на чина си, излизайки от класната стая с бясна крачка. Успяха да помрачат настроението му.

Щом отвори вратата рязко, срещу него изникна Джонгкук, впил поглед в земята, за да скрие подути и зачервени очи. Куки възкликна стреснато и подскочи на място, когато почти се изблъска в Юнги, посегнал да отвори вратата, изпреварен от момчето пред него. Юнги изсумтя и го подмина.

-Никога ли не си гледаш в пътя... - изсъска бесен и трясна вратата, щом Кук влезе в стаята объркан.

Кук успя да се почувства дори още по-зле.