HIDDEN | 『YOONKOOK』

∅72 | 26.10 петък

Входящо обаждане:

Хосок

Приеми | Откажи

Приеми | Откажи

-Ало?

-Мале брат, хич не съм чул какво си ми изпратил, много съжалявам, чак сега имах време да си погледна пощата... - Хосок стреляше думите бързо и много виновно.

-Чак сега? - Юнги повдигна вежди и погледна часовника на стената си. - Хобс, два и половина е, как изобщо се прибра?

-А, не съм... - тонът на приятеля му внезапно стана неловък. - Стана късно и ще остана да спя у Техьонг...

-Така значи... - Юнги се подсмихна. Не беше ядосан на приятеля си, дори изобщо, наистина се забавляваше с това колко наивно действаше. - Направихте ли го вече?

-А? - беше истинска забава за Юнги да чуе как гласът на Хосок добива маниакалност.

-Питам дали говорихте. - засмя се момчето. - За това, за което ми разказа онзи ден.

-А, това ли... - подметна Хоби пренебрежително - Мислих доста и не е редно да казвам каквото и да е. В крайна сметка още си страдам по Джонгкук, няма смисъл да обърквам Техьонг с моите... Дори не знам какво беше, ако трябва да сме честни. Просто предполагам се обърках, защото ситуацията беше странна. Не за друго.

-Аха, аха... - Юнги бе свил вежди недоверчиво. - И как казваш си прекарвате?

-О, страхотно! - усмивката на Хоби се усещаше. - Говорим си, разказваме си някакви стари случки, поплакахме си малко даже, имаме и пиене, ама няма да прекаляваме, само да ни стане забавно...

-'Що ли имам чувството, че прекалено забавно ще ви стане по някое време... - Юнги се засмя от сърце, а в отговор получи укорително цъкане с език. - Добре тогава, приятно изкарване, Хобс. И да се пазите.

-Ще ти запазя аз, задника ми... - мърмореше Хосок докато затваряше.

Юнги отдели няколко секунди да се посмее на случката. Беше забавна. От дълго време не беше се разсмивал. И причината за това го удари веднага щом се върна в реалността. Дори не се усещаше как отваря чата си с непознатия номер. Беше инерция. Не знаеше защо изобщо се надяваше някак да не е получил известие за отговора му и да го намери щом погледне. Нямаше представа и защо продължаваше да оставя съобщения всеки ден. Така или иначе никой не ги четеше.

Вие: Хей

Вие: Вече дори не се надявам да ми отговориш, просто искам да знаеш, че продължавам да се притеснявам и да мисля за теб

Вие: Днес имах тежък ден, нямаш идея колко ми се искаше да постоя малко при теб

Вие: Нали не си умрял?

Вие: Силно ме съмнява, в училище щеше да се разчуе

Вие: Моля те, отговори ми скоро

Вие: Дори да не искаш да се виждаме ако ти пречи, просто искам да си поговорим

Вие: Липсваш ми

Вие: Лека нощ <3

Юнги хвърли телефона на нощното шкафче и въздъхна дълбоко. Строполи се на леглото си и прокара пръсти през косата си. Вече трета седмица се побъркваше. Не можеше да спре да мисли за него. Откачаше при мисълта, че нещо му се е случило и се връщаше назад стотици пъти, чудейки се дали не е сбъркал с нещо последните пъти, в които си бяха говорили. Чувстваше се страшно безпомощен и това го побъркваше. Нямаше абсолютно никакъв начин да се свърже с него, никого не можеше и да попита, просто защото не знаеше кой е. В главата му се бяха въртяли сценарии, за които холивуд не можеше и да мечтае.

"Това беше. Трябва да го намеря. Трябва."