HIDDEN | 『YOONKOOK』

∅47 | 05.10 петък

Джонгкук седеше на пейка, скрит зад едно дърво. Беше се свил, увил ръце около коленете си и гледаше в земята. Единственото, което се виждаше от него в момента бяха очите. Бе сложил шапка, която да скрие напълно косата му и маска, с която да скрие останалата част от лицето си. Беше облякъл огромен суичер, който беше с няколко размера по-голям от неговия, качулката вдигната над шапката. Изобщо не даваше вид да се притеснява за това, че приличаше на сериен убиец, чакащ удобен момент за засада. Вече петнадесет минути трепереше и наблюдаваше земята, чудейки се дали може да го направи. Знаеше, че вече нямаше връщане назад и кажеше ли сега на Юнги, че се е отказал и, че няма да му се покаже, рискуваше всичко започнало между тях да рухне. Момчето най-после отдели поглед от земята и се наведе настрани, поглеждайки зад дървото, за да провери дали вече беше пристигнал. И го видя. Юнги се бе излегнал на пейката отсреща, изглеждайки недоволен от яркото слънце, а на гърдите му лежеше синьо цвете, чийто вид беше непознат на Джонгкук. Юнги ровеше в телефона си, свил вежди, понеже слънцето явно го възпрепятстваше да вижда екрана на телефона и бе кръстосал крака, качил ги на пейката. Кук си пое дълбоко дъх, скри ръце под ръкавите на суичъра и ги сви в юмруци, тъй като дланите му се потяха. Тръгна с бавна и съвсем неуверена крачка към пейката, на която седеше юнги, изваждайки тефтерчето, което бе скрил в предния джоб на суичъра.

Юнги от своя страна изглеждаше доста по-спокоен, въпреки че не беше. Пръста му се движеше по екрана, местейки снимките на хората, които бе последвал в инстаграм, обаче дори не ги виждаше. В мислите му беше само това, че всеки момент щеше да разбере кой го кара да се усмихва и да се чувства по начин, по който не се беше чувствал преди.

Над Юнги се образува сянка и той внезапно надигна главата си, поглеждайки към Джонгкук. Устните на момчето се разтвориха, погледа му придобивайки шок, след което се усмихна, засмивайки се неловко. Джонгкук стоеше пред него като изтокан с маската, шапката и качулката си. Никой не казваше нищо.

Юнги преглътна и се изправи в седнало положение, усмихвайки му се широко, погледа му прикован право в очите на Кук. Само тях виждаше в крайна сметка.

-Здравей... - Юнги взе цветето, подавайки го на момчето пред себе си, не сваляйки усмивката от лицето си.

Можеше да се закълне че видя бузите му да порозовяват под маската.

Джонгкук кимна благодарствено, очите му свивайки се, което подсказа, че се бе усмихнал. Седна на пейката до него и му подаде тефтерчето, на което бе нарисувано сърце. Юнги се засмя звънливо. Изглеждаше необичайно щастлив.