HIDDEN | 『YOONKOOK』

∅34 | 30.09 неделя

-За мен е? - сви вежди Кук, оставяйки приборите, като се изправи и тръгна натам, игнорирайки осъдителните погледи на родителите си. - Кой?

“Дори не се извини, че става от масата докато обядваме...” - говореха погледите на господин и госпожа Джон, вперени в малкия им син.

Джин от своя страна само се усмихна и му кимна към входната врата, сядайки обратно на масата.

Кук вървеше със свити вежди към антрето, отваряйки вратата, а очите му се ококориха щом видя човека на прага му.

-Здрасти. - чаровната усмивка на Техьонг излезе наяве и той подаде на момчето пред себе си червената роза, която досега държеше зад гърба си.

-Ъаа... - мигаше неразбиращо Джонгкук, вперил празен поглед в Техьонг, след което погледна в розата, въздъхвайки. - Здрасти...

Кук взе розата, като че ли в това му действие се четеше нежелание.

-Не ми отговаряш на съобщенията, онзи ден в училище ме подмина. - стисна устни Техьонг, почесвайки се неловко зад врата, звучейки тъжен, но държеше влюбената усмивка на лицето си докато гледаше Джонгкук в очите. - Исках само да те видя и да разбера как си, чудех се дали не се е случило нещо и за това ме игнорираш или-...

-Ох, Техьонг, виж сега... - въздъхна със свити вежди по-малкият и сведе поглед, докато ноктите му чоплеха стъблото на цветето. Техьонг повдигна вежди, целият в слух. Пронизваше го с поглед. Имаше чувството, че знаеше какво щеше да му каже. - Всичко това с цветята, картичките, които слагаш в шкафчето ми и загрижеността е страшно мило... - Кук преглътна и го погледна в очите, като отново въздъхна. Виждаше последната надежда, с която го гледаше момчето пред него. Сърце не му даваше да убие и нея... - Само че аз не изпитвам същото.

Кратка тишина. Кук отново сведе поглед.

-...О... - кимна с посърнала физиономия Техьонг, също свеждайки поглед. - Предполагам, че разбирам... - момчето сложи ръцете си в джобовете. Трепереха.

-Виж, съжалявам. - погледна го Кук, обаче Техьонг единствено издиша насмешливо, поклащайки глава. Гледаше в Джонгкук с поглед, говорещ "млъкни, няма смисъл". Но той продължи. - И си наистина много добър човек... - повдигна веждите си по-малкият отново. - И ако вече нямаше човек, който обичам по този начин, наистина щях да ти дам шанс-...

-Добре, Куки. - засмя се Техьонг. Звучеше тъжен. И се чувстваше унизен пред самия себе си и пред човека, когото обичаше.

Отново кратка тишина.

-Искаш ли да... Влезеш? - предложи Джонгкук, свил рамене. Нямаше идея какво можеше да му предложи в подобен момент.

-Хайде не... - въздъхна Те и сви юмруци в джобовете на суичъра си, забил поглед в обувките си. - Аз ще тръгвам... - не изправяше главата си. Опита да преглътне буцата в гърлото си.

-Ами, в такъв случай... - стисна устни Кук. - ...до утре.

-Аха. - Те кимна, мигайки многократно. И двамата знаеха, че явно здържаше сълзи. Но и двамата се престориха, че не забелязват такова нещо. - До утре.

Техьонг се обърна на пети, тръгвайки към изхода от големия двор на семейство Джон, докато Кук стоеше на вратата, стискайки розата. Искаше да се увери, че той е добре, въпреки че беше повече от убеден, че не беше.

Тялото на Техьонг застана на място по средата на пътя си и се обърна бавно, карайки Кук да повдигне вежди неразбиращо.

-Кук... - нададе на по-висок тон Техьонг, тъй като бе на известно разстояние. - Не съм се отказал.

Устните на Джонгкук се разтвориха, обаче вместо думи, от там излезе дълбока въздишка. Единственото, което видя от Техьонг преди да се обърне и да си тръгне с насълзени очи, бе поредната широка и влюбена усмивка.