HIDDEN | 『YOONKOOK』

∅74 | 27.10 събота

Юнги стоеше само по тениска на студа и звънеше безотказно на звънеца пред блоковия вход. Изобщо не му даваше почивка, целият зъзнеше и точно когато започна да тропа по вратата, тя се отвори.

-Ти нормален ли си бе? - Джимин изблещи очи срещу приятеля си. - Къде ти е якето? Умираш ли, какво става?

-Трябва ми помощ. - гласът на Юнги звучеше толкова отчаяно, колкото и маниакално. Влезе във входа, а Джимин успя да забележи, че кожата му е настръхнала навсякъде.

-Ъааа, добре, ела... - Чим тръгна към апартамента си и Юнги го последва мигновено.

Дори не се огледа дали има някой друг в къщата. Хвана рамото на Джимин, издърпвайки го в стаята му и затръшна вратата.

-Уаау... Успокой се... - Чим сви вежди и въздъхна, отваряйки гардероба си. - Тичал ли си, какво е станало? - той му метна един от суичърите си, а Юнги веднага го облече. - Нямал си време и да се облечеш ли даже?

-Ти знаеш кой е, нали? - брюнетът повдигна вежди и впери обнадежден поглед в очите на Джимин. - Знаеш кой ми пише. Не бях говорил за това досега, защото исках той да ми каже. Обаче ти знаеш, беше ми писал от неговия телефон, значи знаеш кой е. Кажи ми кой ми пише, Джимин.

Блондинът преглътна тежко. Това бе последното, което бе очаквал. През главата му се въртяха какви ли не мисли, но преобладаваше наблюдението, че Юнги изглеждаше абсолютно побъркан с погледа, с който го гледаше и огромните торбички под очите. Кажеше ли му, и последните надежди, които имаше за него и Юнги се изпаряваха. А и бе обещал на Хоби да се промени. Бе му обещал да не се бърка повече. Какво щеше да се случи ако му кажеше и Хоби някак разбереше?

-Недей да мълчиш, Джимин, кажи ми! - Юнги надигна тон, а Чим сви вежди, готов да опонира. Не понасяше да се отнасят с него така.

-Само внимавай с тона си, Юнги. Не мога да ти кажа, няма да е честно. - отговори му съвсем хладно той.

-Джимин! - Юнги извика и направи крачка към него. Наистина беше разярен. - След всичката каша, дето набърка наистина ли сега реши да имаш морали?!

-След всичката каша, която забърках имам правото да избера да поправя грешката си и сега да взема правилното решение! - на Джимин също му кипна.

-Какво знаеш ти за правилните решения?! - гласът на Юнги бе твърд и трепереше от ярост. - Откакто той се появи в живота ми, ти действаш само и единствено в твоя полза! Никога не взе правилното решение! Сега правилния начин да се поправиш, Джимин, е да ми кажеш кой е и най-после да мислиш и за някого другиго, освен за себе си!

-Наистина ли смяташ, че е правилно да ти кажа? А?! Мисли с всичкия си, Юнги! - блондинът също се разкрещя. Очите му се напълниха със сълзи, думите на приятеля му бяха прекалено жестоки.

-А ти смяташ ли, че е правилно да не знам какво се случва?! - Юнги вече използваше предела на гласа си. - Мислиш ли, че е правилно всички уж да знаят какво правят и накрая аз да не мога да спя? Смяташ ли, че е правилно да се появи в живота ми, да ме накара да... да... - той се затрудни и преглътна. - да започна да изпитвам нещо към него и после просто да си тръгне без никакво предизвестие?! Смяташ ли, че не заслужавам поне отговори?! Нищо не знаеш!

-А ти не смяташ ли, че щом не ти е казал и е избрал да си тръгне, може би не иска да го намериш?!

-Майната му на това, което иска той, Джимин, винаги се съобразявам с това, което иска той! - тялото на Юнги вече се тресеше от изблика на ярост. - И сега дори не знам дали е жив! Знаеш ли го това?! Или за теб е достатъчно да мислиш, че е правилно той да решава? Може да е навсякъде, обмисляйки да направи каквото и да е! Мислиш ли, че ще е правилно ако нещо му се случи без аз да знам винаги да се обвинявам, че не съм бил там за него?! Мислиш ли изобщо някога?!

-Напусни, Юнги. - изрече Джимин със спокоен, разтреперен глас. По бузата му се търкулна сълза.

-Няма да си тръгна докато не ми кажеш кой е! - извика му момчето срещу него.

-Да ти напомням ли, че си в моя дом, неканен?! - изкрещя му обратно Чим. - Тръгни си веднага. Не искам да си тук.

Юнги гледаше приятеля си право в очите, всяка частица от тялото му трепереше яростно. Стегна челюст и тресна вратата на излизане.

В този момент се чудеше защо изобщо си бе помислил да поиска помощта на Джимин. От самото начало знаеше, че трябваше да го намери сам.