Не само деня в който не ходих на лекции мина. Цяла седмица след като напуснах и Вероника ме заплаши никой не ме бе потърсил. За Бул и Вера разбирах,но Аш и Брияна? Изобщо ли не им липсвах? Вярно,бях работила в клуба само две седмици,но аз наистина очаквах поне един от двамата да се изпише на проклетия екран на телефона ми и да пожелае да попита какво не е наред. Аш ме бе заплашил,че ще ме накаже,ако не отида на работа. Явно всичко са били празни приказки.
-Райли,добре ли си? Хвърляш мобилния си от единия ъгъл на масата в другия сякаш го гориш в Ада. - вметна Съншайн от стола си.
През слънчевите й очила в наситено лилаво почти не можех да видя очите й. Нямам никакво обяснение как се съгласи да дойде с мен на кафенето. Имам предвид,че й казах,че имам нужда от разпускане,а за нея това беше като да кажа,че искам да получа алкохолно натравяне в накой готик клуб.
Изведнъж в кафенето се включи телвизор. Обърнах се само наполовина в стола си,за да видя как някаква възрастна жена е подрпяла ръка на дистанционното и се чуди какво е натиснала. Но не с ръката си,а задника,който беше колкото имота на чичо Джон. Нямах чичо на име Джон,но ако имах,щеше да е слаб и изнемощял от години работа стар човек,който обработва всяка минута от живота си двудекаровата си земя.
-Остави тая тенекия да падне от проклетата маса и виж какво дават по телевизията! - ръчна ме силно в корема,при което дългите й нокти се забиха в плътта ми.
Извиках и пернах ръката й настрани. Очите ми се насълзиха от болка.
-Ще отрежа тези орлови куки когато заспиш! - просъсках и разтривайки корема си,който беше потърпевш без причина,погледнах малкия телевизор на стената.
Нито аз,нито Шай гледахме телвизия в общежитието,по простата причина,че не виждахме смисъл. Тя винаги беше някъде навън,а аз се занамавах с всичко останало. Но дори да гледахме,новините никога нямаше да са канала,който щяхме да превключим. В момент като този осъзнах каква грешка съм допускала.
-Това е...
-"Bad romance", да. - довърши приятелката ми,докато сваляше очилата си и гледаше екрана.
Не можех да мигна. Страхувах се,че ще се окаже реалност. Репортерка стоеше пред риуните от клуба и протягаше ръка назад,забила поглед в камерата. Гласът й беше делови,за нея това бе поредния репотаж. Работа,която вършеше.
-През изминалите три часа от експлозията агенти на ЦРУ и хора от пожарната си помагаха в работата по откриването на тела. За щастие клуба е работил от осем вечерта,а бомбата е била задействана в шест и тридесет сутринта. Открити са изгорени пари,файлове и компютри на клуба,както и празен сейф. Никой все още не знае дали е било обир или умишлена експлозия с цел сплашване или премахване на конкуренция,но имаме сведения,че е вероятно един от двамата шефове да е бил вътре повреме на взрива. - говореше репортерката и прескачаше от кадър на кадър,за да обясни стаите и обстабовката,както и какво е изгоряло.
Ръката ми тежко падна на масата и телефона ми се изплъзна от ръба както Съншайн предсказа. Наведох се за да го вдигна,когато по плочките покапаха няколко мокри капки. Почувствах се сякаш някой ме стискаше за врата. Исках да извикам,но не можех дори да вдишам правилно.
-Райли! - изпуфтя белокоста ми съквартирантка срещу мен на масата и остави списанието си. -Защо плачеш? Мислиш,че е бил Аш ли? - жената върху дистанционното смени канала с лакът и отново започна да го търси.
-Под лакътя ти е,мамка му! - изръмжах и грабнах якето си от облегалката.
Грабнах телефона си от пода и с големи крачки тръгнах към изхода. Трябваше да разбера дали Аш или Вероника са били в клуба,защото бе невъзможно мъж като Аш да умре по този начин. Той заслужаваше смърт в гонка с коли или някоя вълнуваща престрелка,а не глупава експлозия. Най-лошото обаче беше,че мислех,че знам кой бе виновен за случилото се.
-Къде отиваш? - извика Съншайн,но аз вече избутвах вратата и тръгнах по улицата към клуба.
Само двадесет минути след напускането ми на кафенето пристигнах пред познатата улица. Жълтата лента бе нещо,което никога не си бях представяла,че ще бъде там. Сградата беше наполовина срутена,черна и разхвърляна. Имаше огромни късове от стената чак на другата улица. Вратите ги нямаше,а бара се виждаше от липсата на покрив. Студения вятър ме бутна назад,сякаш ми казваше да не се приближавам. Но Райли Фрейс беше инатливо магаре и като такова се загърнах плътно с якето си,свалих ниско шапката си и закрачих към някога пазения от Виктор вход. Явно обиска беше свършил,защото нямаше никого. Пожарната кола не се виждаше никъде,а репортерката си беше тръгнала заедно с оператора,насочвайки се към следващата си новина. Имах чувството,че това е поредната шега. Някой си играеше с разсъдъка ми,блъфираше и играеше със скрит коз. Ала когато краката ми започнаха да стъпват по черния асфалт и да настъпват парчетата от мазилката,нямаше място за шеги. Миризмата на изгоряло още витаеше във въздуха и ме поттискаше. Заслоних носа си с ръка и прокарах пръсти по бара. Голямо парче липсваше,точно до сейфа. Въпреки това нещо ми подсказваше,че не беше обир. Имаше счупено токче,до един паднал и разтрошен стол. Приличаше на онези обувки на Брияна,които й правеха рани на глезена. Дали го бе счупила докато е бягала? Поклатих глава и трябваше да затворя очи за миг,за да възвърна самообладанието си. Или поне част от него,защото стълбите към офиса на Аш бяха наполовина здрави. Уливих се здраво за стената и поех нагоре. Имаше още жълти ленти,които прескочих. Вратата беше здрава,но явно не можеше да се затваря и сега зееше отворена. Бутнах я навътре и пристъпих в кабинета. Всичко беше изравнено със земята,а от стъклата нямаше и спомен. Очите ми започнаха да смъдят. Значи тук е бил поставен експлозива.
-Мамка му! - промърморих.
Клоустрофобуята ми реши да се обади и изтичах надолу по стълбите. После се сетих,че ако имаше някакви следи от това кой от двамата шефове е бил вътре,то щеше да е в офиса. За втори път поех нагоре. Прескачайки по няколко стъпала наведнъж влетях вътре и започнах да преглеждам по пода и стените. Имаше жълто картонче с някакви бележки,до което лежеше нещо сребърно. Лекият му отблясък на минималната слънчевост в есенните дни на Бостън все пак успя да привлече вниманието ми и аз се наведох,за да го вдигна. Знаех,че пипам доказателствп,но щом бе тук значи не им трябваше. Или щяха да се върнат по-късно за да го вземат? Значи щяха да вземат и пръстовите ми отпечатъци. Огледах внимателно дрънкулката и я пъхнах в джоба на якето си. Не исках да влизам в затвора заради гердан,намерен на местопрестъплението с моите отпечатъци по него. Тръгнах си,като оставих на вятъра да отнесе солените сълзи по лицето ми,докато набирах номера на Трой. Вдигна ми едва на третото позвъняване.
-Долен подлец! - извиках в слушалката. - Убил си го! Сложил си бомбата в клуба онази вечер,нали? - гласът ми беше толкова силен,че хората,които минаваха по улицата около мен ме заобикаляха от далеч и ме гледаха с подозрение. - Ще те убия! - заплахата прозвуча толкова истинска,така искрена,че беше като клетва.
-Райли,не бих го направил,никой от нас не би. Нали клуба е... По дяволите,не сме ние! - Трой също започна да повишава тон,набутвайки ми лъжите си.
-Не ти вярвам! Никога не съм ти вярвала и никога няма да ти повярвам! - гласът ми се пречупи и се скрих зад една висока сграда,където се свлякох на земята. - Защо ме лъжеш? Нали каза,че не искаш да пострадам. В момента страдам Трой! - изкрещях и захвърлих мобилния си.
"Всичко е наред Райли! - казах си. -Това няма нищо общо с теб!"
Но спокойствието ми се беше изпарило и беше твърдо късно да се самозалъгвам. Бях искала между мен и Аш да имаше нещо,но ако той беше мъртъв,то това бе невъзможно. Бръкнах в джоба си и извадих сребърната огърлица. Трябваше да е на Вероника. Беше нормално жена да носи колие,а и не бях видяла Аш да носи нещо на врата си.
Завъртях металната пластинка с обгорена плочка на нея и когато прокарах грубо пръст отгоре й си проличаха малки букви. Присвих очи и се изправих,за да отида на по-слънчево място. Пишеше име:
Аника.