В осем алармата на телефона ми се включи. Бръкнах в джоба на якето си и я изключих,но Аш вече се бе събудил.
-Добро утро! - промърморих и се изправих. - Закъснявам за лекции. Знам,че не обичаш да те командват,но трябва да ме закараш до университета по изкуства.
Когато ме чу да казвам това Аш скочи. Внезапно се разсъни и очите му се изпълниха с мистериозен изнтерес. Останах изненадана от рязката промяна в настроенията му. Както казах и преди,същинска жена в цикъл.
-Учиш изкуства! - отбеляза и малка усмивка се настани на устните му.
Усетих как всеки нерв в мен се напряга,изпъва,готви да избухне. Бузите ми започнаха да парят. Шефа ми стоеше на метър разтояние от мен само по боксерки,с разрошена от съня коса и типичния за мъжете дрезгав сутрешен глас.
-Да. - призвуча повече като въпрос,което ме наката да издуя бузи и да изпъча гордо гърди. -Точно така! Сега ме ще ме закараш ли?
-Имам работа във Филаделфия,така че,да. Изчакай да си взема душ. - каза и стана,насочвайки се към вратата.
Направих същото,само че за да го спра да излезе,затискайки вратата с ръка.
-Не може. Трябва да тръгнем сега,или ще закъснея. - уклончиво обясних.
Очите на Аш ме фиксираха и той се подпря на стената с лакът. Лицето му беше на сантиметри от моето.
-Мога да те закарам за две минути до края на града и дори задръстване няма да ме спре. Знаеш,че не се шегувам.
Дишането ми се учести и отместих поглед от съблазнителните му черти.
-Трябва да се отбия и през общежитието за раницата си и цигари. - пригладих с ботуша си килима от овча кожа.
-Нека да са три. - изсумтя и изблъска ръката ми,за да отиде в банята.
Въздъхнах и опрях чело в матираната й повърхност щом вратата се затвори. Реших,че мога да използвам времето за да разгледам снимките по шкафчетата и рафтовете. Ако имаше такива. Затътрих крака и заобиколих дивана. На никой от шкафовете не се виждахи снимки или празни рамки. Може би след смъртта на майка си не искаше да вижда нейни снимки.
"Или просто не е от този тип хора,които слагат свои снимки из къщата."
Преместих се зад дивана. Черната му тапицерия изглеждаше твърда,но когато прокарах пръсти по нея беше като кадифе. Издишах през зъби. Беше кадифе.
-Готова ли си или ще докоснеш и плочките в банята? Ако искаш да те заведа?
Изпищях и опуснах мобилния си на пода. Добре,че беше дебелия килим и телефона бе от старите,защото иначе щях да обирам частите му от цялата стая.
-Колко бързо взимаш душ? - извиках и вдигнах телефона си.
Дори беше успял да се облече в черни дънки и бяла тениска. Изумих се на бързината с която можеше да направи всички тези неща за толкова кратък период от време,но не казах нищо от това,което мислех. Просто отворих по-широко вратата и минах покрай него. Не спрях да вървя докато не стигнах вратата за излизане. Не защото беше заключено,а защото не го смятах за културно. Изчаках да си обуе кубинки и да вземе чадър от кукичките на стената.
-За какво ти е чадър? - попитах объркана.
-За това - отвори вратата и студения дъжд на Бостън ме обля като душ.
По дяволите! Улових дръжката на чадъра от ръката му и пръстите ни се докоснаха за момент. По филмите в този момент героите се поглеждаха и разбираха,че са влюбени,но аз издърпах чадъра пред себе си и използвайки го като щит се придвижих до джипа. Аш крачеше спокойно след мен,сякаш за да ми се смее. Оставих чадъра след като видях,че не помагаше както и да го държах. Изчаках да отключеше автомобила и да се качим вътре,за да избутам косата си назад и да я вържа на мокър кок. Мразех есента в щатите. Братовчедка ми Бриджит която живеше в Канада често казваше,че при тях не е същото. Вече бях склонна да го повярвам.
-Към... - Аш ме прекъсна и даде на задна.
-Знам за теб повече,отколкото си мислиш.
Потеглихме с невероятната скорост от сто и четирадесет километра в час. Забранено и наказуемо от закона,но без никакво значение за белоксия откачалник на седалката до мен. Управляваше кормилото като професионалист. Трябваше и аз да взема книжка някой ден.
-Ще пуснеш ли радиото? - обади се след няколко секунди.
-Ще намалиш ли?
Наистина щяхме да пристигнем за около пет минути. С тази скорост и умения за шофиране в най-лошия случай на състезание Аш щеше да финишира на трето място.
-Не. Аз не слушам рок балади. - поклатих глава.
Аш успя да ме погледне за миг,след което върна погледа си обратно на пътя.
-Тогава пусни нещо по свой вкус. Ще ти направя отстъпка за следващите няколко минути до общежитието.
Изхъмках и се пресегмах за да включа ню метъл. Негодника беше настройл всички станции за рок балади. Изръмжах и изключих радиото,хвърляйки му убийствен поглед. Копелето се хилеше като тиква.
-Забавен си! - облягнах се изцяло на седалката, възможно по-далеч от него.
Беше ме изиграл. Нямаше да питам кога бе намерил време да направи това. Не ме интересуваше,беше подло както и да го погледнеш. Изведнъж някаква кола прелетя през пътя и се вряза в мантинелата,превъртя се и направи верижна реакция. Аш натисна спирачки и направи дрифт,поемайки на обратно.
-Какво правиш? - изкрещях и се улових здраво за дръжката.
-Спокойно Райли,само ни отървавам от задръстването,което ще се случи всеки момент. - през смях обясни.
Колите надуваха клаксони и разко завиваха,за да не се блъснат в нас. Карахме в насрещното платно,а белокосия нещастник дори не мигна!
-Ако катастрофираме и се събудя от комата преди теб,ще ти изключа системите,кълна се! - предупредих го.
Той се засмя още по-силно и с последно рязко завъртане на волана пое по по-заобиколен път с по-малко трафик. Жадни си поех дъх и пуснах дръжката. Скороста ни беше намаляла. Познавах тази улица,намираше се на две пресечки от общежитието.
-Знаеш ли,предпочитам да закъснея. Спри,искам да сляза!
Но той не спря,а продължи чак до портите на сградата. Видях Съншай ,която щом ни видя стана от стълбите пред входа и зяпна като риба на сухо.
-Райли,ще те убия! Вдигай си телефона понякога! - крещеше толкова силно,че я чувах през затворената врата.
Отворих и за малко да повърна в устата си. Никога не се бях качвала в кола,чийто шофьор да стигне от единия край на града почти до другия за рекордно краткото време от седем минути.
-Млъкни Съншайн! - не бях искала да прозвучи така грубо,но вече го бях изрекла.
Тя спря на няколко метра от портите и свали ръката с която ми показваше екрана на блекберито си. Каза нещо, но не успях да я чуя. Дъжда падаше на по-ситни капки,но тя беше мокра до кости. Значи беше седяла за мен на стълбите,беше ме чакала да се прибера и да ми се накара като майка. Съншайн,момичето,което не можеше да задържи връзка повече от два часа и спеше с непознати всяка вечер в различен клуб се бе загрижила за мен.
-Побързай!
Завъртях се за да видя как Аш затвори вратата и ми показа да се раздвижа през мокрите прозорци на джипа. Кимнах отсечено и пристъпих към общежитието.
-Няма нужда да караш чак до входа. - изръмжах и сложих чантата си на рамо,подготвяйки се да сляза с бързината на куршум от джипа веднага щом спреше.
Не бях открила Съншайн в стаята ни,нито в общите бани. Нямаше да я търся навсякъде - нямах времето и търпението за това. Още по-малко Аш,който ме наруга когато се забавих цели десет минути.
-Райли,Райли,майка ти не те ли е учила да не ръмжиш? - забави ход и паркира между два мотора,подгизнали от дъжда.
Не знаех дали бяха глупави или непредвидливи за да дойдат с мотор на лекции в това време,но не ме и интересуваше. Натиснах дръжката и извадих телефона си за да проверя часа.
-Не,беше заета да си скъсва задника от работа заради двама ни с брат ми. - повдигнах му среден пръст и тряснах вратата по-силно и от снощи.
Изкачих тичешком стъпалата до входа и не се обърнах за да видя дали ме гледаше. Чух как подкара с мръсна газ преди да затворя напълно вратата.