Бях готова да заложа всичките си притежания, че корсета който Брияна ме накара да сложа е създаден от Светата инквизиция. Тоалетът ми се допълваше от панталонки, които едва успяваха да покрият малката Райли. Под скъпата ми — както би казала Съншайн, — mouní¹, два дантелени жартиера в черен цвят обгръщаха бедрата ми. Видът ми завършваха лачени токчета създадени от някоя ревнива жена, притежавала комплекс за малоценност.
[mouní - прев. гръцки означава женски полов орган]
Със заставането срещу огледалото зяпнах толкова широко, че зъболекарят ми би ми дал медал. Много пъти бях виждала Съншайн да пробва подобни дрехи в магазините, но никога не бях посмяла да избера някоя за себе си. Готиката ми харесваше както розови еднорози на пижама. Въпреки това не можех да я нарека стил за всекидневието.
Човек не може да си изкриви чак толкова душата.
- Изглеждаш чудесно! - увери ме Брияна.
Приближи се за да захване косата ми с черна шнола. По аксесоара се мъдреха малки фигурки на череп.
Изпитвах съмнение относно "чудесно". По-скоро бих използвала ужасяващо.
Приличах на актриса в много по-палав вариант на "50 shades grey". От онези които качват в интернет, за да може самотници пред екрана да... Схванахте идеята.
Издишах бавно и дълбоко, за да не налетя върху Брияна като ядрен снаряд над Херушима. Въображението ми започна да разиграва всевъзможни сцени: в някои Съншайн пееше на японски "I'm too sexy for my shirt" облечена със същите дрехи. В други Брияна се превръщаше в очертание с тебешир.
С всяка изминала минута раздразнението ми нарастваше. Ако можех да го изобразя като балон с хелий, то сега балонът трябваше да се носи над Бостън като дирижабъл.
Не мога да повярвам, че си го мислех, но исках просто да се прибера в общежитието. Щях да се натъпча с висококалоричните чипсове, останали от последната ни кино вечер със Съншайн. Накрая щях да настроя чакрите си на вълна "как да проспя лекцията на професор Уилис", както правех всяка сряда вечер преди да се хвърля в леглото.
Не страдах от еротичната фантазия да покажа тялото си в клуб за отдадени фенове на Брам Стокър. Това повече звучеше като работа за Брейлоу.
Дали изобщо нещо от това щеше да се случи, ако бях взела пропуска си?
- Вземи - в протегнатата си длан държеше чифт кожени ръкавици.
- Няма начин! - отсякох, преди да се сетя за нещо, което беше споменала по-рано. - Нали каза, че мога да нося нещо свое?
- Не и сега. Всяка твоя дреха би направила работното облекло да изглежда като парцал. Като пайети по раиран панталон.
— Много забавно. Вашите е трябвало да те кръстят Джоук. Просто нека решим, че имам невидими ръкавици.
Ето че и Никалъс можеше веднъж да бъде полезен в жалкия си живот.
— Съмнявам се, че това щеше да е проблем.
- Права си. Щеше да е сладко като двестакилограмов кит с газове. —
Очите ми зашариха в опит да открият пряк път за бягство.
— Какво търсиш?
— Това ли? — изсмях се пресилено. - Това е просто нервен тик. Не е като да бях заплашена преди малко.
Трябваше да избягам при първата отдала ми се възможност. Защо не бях избягала още щом видях Аш и онази жена зад клуба? Нищо от последвалите случки не беше в реда на нещата. И как можеше да е? Бях завлечена насила, заплашвана и насилвана да правя неща против волята си.
Да не живеехме в дивият запад? Трябваше ли да изчакам от някъде да нахълта каубой яхнал див мустанг?
Брияна все още стоеше, протегнала в ръката ръкавиците. Изтръгнах ги измежду ноктите й и си ги сложих.
- Доволна ли си?
- Добро момиче! - подсмихна се хищно и закачи пръста си като кука в колана на панталоните ми.
Бях издърпана отново навън. Раздразнено се извъртях за да се отскубна от хватката й. Дразнещо беше, че се случваше за втори път през последният половин час. Никога преди не ми бяха казвали какво да правя, а сега ме водеха на каишка. Трябваше да бъда булдог и да й отхапя ръката, но гените ми биха били много по-годни за едно Чао Чао.
Тогава го почувствах - сякаш някой ме блъсна в корема. Имаше остър мирис. Задушлив като купе на кола пълна с дрогирани особняци. Беше лепкаво по противен начин и карамелизирано като ябълка на панаир, инжектирана с отрова за слонове. Съзнанието ми се опита да отблъсне наркотичното вещество, разнасящо се в помещението и дробовете ми, докато вървяхме обратно към бара, ала клуба все така силно миришеше на карамел и сажди. Нито едно лице не можеше да бъде добре разпознато в приглушената светлина. Завесата от дим можеше да накара и последната надежда на някого, тръгнал да търси тоалетната, да се откаже и да напълни празна чаша оставена безцелно на някоя маса с телесните си течности.
Когато се върнахме на същото място където Аш беше седял и пушел цигарата си, на стола вече нямаше никого. Забраних на краката си да тръгнат да го търсят и на очите си, да огледат целият клуб. Може и да си мислех, че има шанс да ми помигне, но вътрешно знаех истината. Той се нуждаеше от сервитьорка и се беше преструвал, че няма идея коя съм и никога не сме се срещали. Което в интерес на истината беше точно така - никога не го бях виждала, но той сам беше заявил, че познава Съншайн. Нещо повече - той знаеше къде се намира стаята ни в общежитието, което ме навеждаше на мисълта, че Шай беше ударила джакпота и беше успяла да отхапе своето парче от прасковената торта. Каква мръсница! И не ми беше оставила парченце. Знаеше колко обичам праскови.
- Кайл, два подноса! - извика Брияна към бармана, с което ме изкара от унеса.
Момчето изтича зад бара и се върна с две метални табли боядисани в черно, които подаде на Брияна. Все така с цигара в уста продължи да си подсвирква някаква мелодия напомняща на песента Smoke on the water² , карайки ме да се запитам как можеше да е толкова спокоен с всички тези откачени хора около себе си. После се сетих. Разбира се. Той работеше тук от часове. Беше под влиянието на наркотика.
[² - Песен на рок групата Deep Purple]
Отново погледнах с копнеж към цигарата между пръстите на бармана. Тук очевидно не важеше закона за забраната да се пуши в затворени помещения. Жалко, кутията ми остана в джоба на якето. Щях да се върна за нея. Що за майка щях да бъдя, оставяйки я на произвола на съдбата?
- Кайл, запозна ли се с Райли?
- Тя направи инспекция на кървавата ми маргарита.
- Дано си бил мил с нея. Тя е новото ни попълнение. - взе двете табли и се обърна към мен. - Хайде Червеношийке! - сложи едната табла в ръцете ми.
Бях пропуснала момента в който Кайл беше приготвил напитките. Наркотикът си вършеше работата като скоростно влакче. Върху подносът на Брияна гордо стояха изправени пет различни на цвят питиета и два мини шота. На пръв поглед чашите бяха неподвижни неодушевени предмети, но с малко търпение едната закърши дългата си дръжка в ритъма на танца. Приближих се за да я огледам по-отблизо.
- Дрогирана си... - прошепна с детски гальовен глас напитката вътре.
Недоумяващо се взрях в течността.
- Дрогирана си - повтори говорещата напитка, като този път звучеше като Брияна. - Спри да дишаш в коктейлите на клиентите!
От някъде се появи голяма бледа ръка и ме бутна назад. Отворих уста да изпратя благодарности на майката на притежателя й, когато ръката взе две чаши от другата табла и ги постави върху моята празна. Брияна посочи към вътрешността на заведението, където сред десетки маси с психично болни клиенти някой чакаше напитките си. Вдигнах палец и се затътрих по петите й. Тук изразът работеше буквално, защото краката й бяха къси като краката на бонбон от рекламата на Skittles. Отново потърсих изход, но не видях нищо. Едва виждах Брияна, а тя вървеше пред мен. Или може би беше по-правилно да кажа под мен?
Сякаш чула мислите ми, ниската изгубена сестра близначка на Гага заговори:
- На дръжките на всяка чаша има малка маркировка с масата от която е направена поръчката. Ако е ВИП, етикета е в черно. Матирани са, дори да не успееш да ги скъсаш няма да се отлепят и да паднат, така че ще върнеш чашата на Кайл, а той ще откъсне номерчето. Отказани поръчки няма - викаме някой пазач и той се разпорежда с никаквеца, който ни е накарал да подготвяме коктейла напразно. В най-лошия случай Аш се намесва, но това изобщо не е желателно, ако не ти се гледа как някой бива бит до несвяст.
Не й казах, че Аш почти беше сторил същото с пиянито момче зад бара и бях успяла да видя яростта кипяща под кожата му в каменното му изражение, а това, от своя стряна, ме беше изплашило достатъчно да не мога са помръдна и да се намеся - нещо, което никога не се беше случвало преди. Просто щях да намеря изхода и аста-ла-виста на клуба, Аш и Вера. Напътствията й накрая щяха да бъдат просто напразно прахосано време.
- Виж дръжката на чашата отляво. - инструктира ме Брияна, имайки предвид чашата, опираща в палеца ми.
Наклоних глава и очите ми откриха малко етикетче в червен цвят. Пишеше номер. Вдигнах поглед и открих масата на шест метра от себе си, под една клетка висяща от тавана. Двама мъже се забавляваха и "точеха зъби" по танцуващото вътре голо момиче.
- Какво пише?
Очите ми се върнаха на етикета.
- Втора маса.
- Тогава върви към господата на втора маса с бавна походка на гъзела, гледай ги право в очите през цялото време и постави напитката в средата на масата.
Ботите ми прищракаха по черния под и дима ме погълна. Наркотика се уви около мен като растение, същинска безтегловна лиана. Щях да се задуша, ако останех на едно място. Нямах голям избор. Тръгнах към двамата чакащи мъже. Обърнах се за кратко само за да видя как Бри клати неудобрително глава.
"По-бавно!"- скара ми се, оформяйки думите с устни.
Кимнах незабележимо и забих поглед в чернокосият мъж. Беше облечен в черно кожено палто, дълго до глезените. Тук беше топло като в пещ, но мъжът очевидно се бе вживял в ролята си на вампир и я взимаше много насериозно. Беше красавец, макар и не в класическият смисъл на думата. Изсечените му черти бяха грубовати. Нямаше как да видя очите му през тъмните черни очила които носеше. Другият мъж, чернокож, набит и вероятно ужасно тромав опреше ли до ръкопаше бой, беше много по-топлокръвен, облечен единствено в кожени панталони, под който се подаваха босите му ходила. Гологръдият обходи с хищен поглед всеки милиметър открита кожа по тялото ми, преди да оближе устни сякаш аз бях в основното блюдо. Вдигнах ръка и обвих длан около дръжката на чашата, като междувременно два от пръстите ми откъснаха етикета с номера на масата. Умствено си отбелязах малка победа, докато с периферното си зрение отново потърсих изход. Със същият успех можех да търся капка кръв в басейн. Безплодните ми услия не останаха незабелязани от господата.
- Нима сме толкова невзрачни за теб, че търсиш друг още преди да сме ти предложили бакшиш? - злобно се подсмихна чернокожия.
Стиснах устни и си казах, че няма да го сритам в топките, без да е направил физически опит да ме докосне. Вместо това се усмихнах фалшиво.
- Скъпа, нова ли си? - попита с мек глас приятелят му.
Бри не беше казала нищо за говорене, затова склоних глава настрани и се скрих зад косата си, сякаш ме беше срам. Поставих поръчката насредата на масата. Чернокожият се засмя и хвърли банкнота до ръката ми. Отказах да я взема и вирнах високо брадичка. Не исках да се сблъсквам с тези двамата никога повече. До края на живота си щях да си спомням как проблясват изкуствените вампирски зъби зад дебелите устни на едрият чернокож, толкова ужасяващо наподобяващи истински.
- За теб е. - изтръска върха на пурата си другият мъж, без да вдигне очи от заниманието си.
Не, че имаше много оставащо за въображението, ако погледнеше в моя посока. Вероятно още със следващата стъпка зърното на гърдата ми щеше да изкочи извън бюстието. Грабнах бакшиша и се завъртях, връщайки се към бара, където седеше Брияна, която гордо изтри очи от въображаеми сълзи, насъбрали се под очите й. Изскърцах със зъби когато видях сладко да си говорят с барманчето. Хвърлих банкнотата под носовете им, предизвиквайки изненадано възклицание от страна ня Брияна. На червените й лещи им отне време да ме фокусират, сетне тя вдигна малкият си шот и го пресуши.
- Браво! Сега изпълни същото с поръчйите от другата маса и имаш кратка почивка. Аз ще те заместя до края на вечерта, стида да се справиш добре и този път.
Сведох поглед към втората чаша, самотно стояща на таблата в ръцете ми. Апатично повторих всичко и с втората поръчка. Върнах се, поставайки звучно подноса на бара. Брияна повдигна вежди и червеното й червило се изви в широка усмивка.
- Идеална си за Вероника. -измърка.
Вероника. През съзнанието ми премина момента, в който белокосият мъж наричаше червенокосата жена Вероника. Името на жената, която бях видяла зад клуба. Жената с отровен глас. Значи това беше Вера.
- Не работя ли за Аш? Ти ми обясни за разделението, но нали той ме доведе тук?
- Вера управлява всичко, Червеношийке. Аш само я задоволява. - тя ми се озъби. - На Вера й е нужен нов барман.
Кайл замалко да изпусне бутилката уиски която поставяше на рафта. Остави я и се насочи към Брияна, която от своя страна не показа никакъв признак на страх.
- Аз съм барман на "Bad romance" - изръмжа срещу лицето й и удари силно с длан по каменния бар-плот. - Или с шефката кучка обменихте някой друг задкулиснически план?
Бри извъртя очи и затупа незаинтересовано с пръсти. Рядко можеше да се срещне толкова добър лъжец. Дори брат ми Никалъс не лъжеше така, както Брияна го правеше с Кайл. Нямаше начин тя да казва истината. Или наистина ме искаха за барман и всичко е било постановка? Нима онзи мъж, онзи кретен, който ме видя зад клуба, беше просто пионка в ръцете на еена жена? Не можех да си представя Аш по чиято и да е
власт.
- Не ми повишавай тон! -дръзко се наежи в стола си брюнетката. - Или забрави, че благодрение на Вера изобщо имаш работа?
- Кучка!
Ръката й се вдигна, с нокти, целящи да одерат кожата от лицето му, но за негов късмет Кайл се отдръпна навреме.
- Лъжливи змии! - изкрещя насред високият бас, после се скри зад рафтовете откъдето миг по-късно повя нощтния вятър на Бостън.
Бях открила вратата, която можеше да ме изведе от тук. Търсих я навсякъде, а тя е била през цялото време под носа ми. Ако станех барман тази вечер, щях да избягам и никога повече нямаше да се върна.
- Имаш много големи уши.
Изгледах я начумерено. Показалеца й очерта кръг върху каменния плот. Изправи се с подскок от стола си и да ме заобикали, изблъсквайки рамото ми. Беше мой ред да извъртя очи на остарелият й жест.
Огледах се. Не видях Брияна да се мярка наблизо. Нямах време да разсъждавам на внезапнито й изчезване. Кайл беше излязъл. За по-сигурно се огледах внимателно още веднъж. Убедена, че никой не ме наблмдава се набрах на ръце и прескочих бара. В стаята над масите нямаше никого, но реших да я държа под око. Бюрото стоеше празно откакто бях проверила още първият път. Това беше моят шанс. Когато стигнех достатъчно далеч щях да звънна на Съншайн за да й кажа да вземе някак дрехите ми. Или по-добре изобщо дя не научаваше нищо. Но мобилният ми...
Размислих. Съншайн не беше надеждният човек, при когото отиваш, когато те изгонят от вкъщи или когато фирмата, в която си вложил спестяванията си, фалира. Не можех да разчитам да вземе телефона от съблекалнята. Плъзнах се зад каменния бар и натиснах там където бях видяла да го прави момчето барман. Напипах метална брава. Уви, дрогата замъгляваше ръзсъдъка ми и изгубих представа за местоположението й. Дали беше отляво? По-надолу? Зад разраният край на завесата ли дойдох или от страната на заключената врата?
- Толкова си дрогирана, че едва стоиш права.
През живота си бях чувала само един човек с подобен глас. Това можеше да е единствено саркастичният белокос Аш, който ме беше завлякъл насила през задният вход. И после беше заключил. Колко ли лоши обноски имаше спрямо гостите в собствения си дом? Бавно пуснах бравата. Метала беше успокояващо студен под пръстите ми, но сега последната ми опора я нямаше. Нали той не обичал да слиза и да разговаря с нас?
- Искаш да те накажа за неподчинение ли? - пръстите му се плъзнаха по бицепса ми, карайки ме да притая дъх.
Ужасът от последиците които можеха да ме сполетят тласнаха кръвта ми към мозъка и той заработи трескаво. Опитах се да измисля нещо в своя защитя, да остроумнича. Казах първото, което ми хрумна:
- Дългият маникюр възпрепятства доставянето на удоволствие на женската
mouní. Що за шеф си? Да подстрекаваш подобна варварщина!
Аш се засмя и тикна нос във врата ми. Ахнах от аромата на сандалово дърво който се понесе от кожата му. Ръката му беше гореща като пещ, докосването му - мъчение за дрогираното ми тяло. Плътските страсти са предателски страсти. Завладяха всяко кътче от останалите ми трезви мисли и ме накараха да обвия ръце около врата му. Усмивка подръпна ъгълчето на чувствените му устни. Явно съвета ми относно това как да си върши шефската работа беше отхвърлен преди даже да е бил преразгледан, а аз бях твърде дрогирана за да реагирам подобаващо. Макар че, ако трябваше да бъда истински откровена, дрогата не ме караше да направя нищо, което не бих сторила и в нормални обстоятелства. Та това беше една съвсем нормална реакция на жена спрямо мъж, за Бога!
- По-кротко! - развеселено каза източника на желанието ми. - Не прави нищо, за което после ще съжаляваш.
Изпъшках.
- Ако спра ще съжалявам.
Това само го разсмя още повече. Той свали ръцете ми и повика някого. Опрях чело в стената, дишайки тежко. Още се опитвах да си възвърна нормалния сърдечен ритъм, когато Аш отстъпи и в полезрението ми нахлу мъжът с черно палто до глезените.
- Рекс, искам да я откараш. - следващите думи бяха произнесени тихо и не успях да ги чуя, но мъжът с черното палто разбра всички нареждания на Аш.
Красивият мъж с тъмни очила кимна и преди да се усетя вече ме беше обгърнал със силните си ръце. Дългото му кожено палто плющеше на силният вятър когато излязохме на открито. Гърдите му вибрираха под бузата ми, твърди като стомана.
- Ще ме убиеш ли?
Мъжът поклати глава със сумтене.
- Изнасилиш?
Веждите му скочиха над очилата.
- И без да си под влиянието на психотропни вещества ли си толкова пряма?
- Винаги. - признах. - Ако ме опипаш обаче, се прости с ръката си.
- Каква пламенна жена си ти! - удивено се засмя на заплахата ми.
Мъжът не се отклони от целта си нито веднъж. Не се изкуши да ме докосне някъде където една дрогирана девойка не би могла да има против. Стигняхме до автомобил със затъмнени стъкла. Остави ме на седалката до шофьора и здраво закопча предпазния ми колан. Видях равните му бели зъби да проблясват на светлината от фаровете.
- Ще друса.
- Все ми е едно. - простенах от болката в слепоочията си.
Той се ухили и затвори вратата. Чух как заобиколи и след миг се настани на шофьорското място. Колата потегли с диво ръмжене. Изпъшках от болка.
- Няма да пускам музика.
Не знам защо ми го казваше, но му бях благодарна. Това само щеше да усили задаващата се мигрена.
- Аш също често страда от главоболие, затова винаги нося хапчета със себе си - последва кратко шумолене преди малко кръгло хапче да кацне върху дланта ми. - Ще облекчи болката.
Благодарих му и изпих таблетката. Не знаех кой е този загадъчен мъж. Едва ли Аш беше обяснил коя съм аз. Въпреки това той беше много внимателен с мен. Можех единствено да гадая дали беше въпрос на мъжко солидарство или мъжът наистина държеше на Аш.
Може би бях задрямала за час, а може би само бях затворила очи за минута. А може би изобщо не си бях представяла как разкъсвам тениската от гърдите на Аш и ближа плопките на корема му. Което и от трите да беше, след минута колата спря пред университета. Красавецът излезе от автомобила и заобиколи за да ми помогне да сляза.
- Оттук мога и сама.
- Сигурен съм, че дрогирано момиче като теб може да се оправя и само по стълби, но държа да те пренеса до стаята ти.
- Наистина не е... - той ме вдигна сякаш тежах колкото изпран чершаф. - ...нужно.
Клепачите ми тежаха и всяко действие изискваше огромни усилия, но насила задържах очите си отворени. Силната остра брадичка и прав нос бяха обръмчани с къса брада в цвят на африканско кафе. Мъжът имаше силно излъчване на доминантен мъжкар, но усмивката не напускаше лицето му, което го правеше приветлив и закачлив на вид. Едва забележими бръчици почиваха в ъгълчетата на очите му до ръба на черните рамки на очилата, което ми подсказа че този мъж се наслаждава на живота и често се смее.
- Неприлично е да оглеждаш човек толкова открито.
Изсумтях и се оставих да бъда носена.