Добра жена

29. Изкупление

Краката ме боляха от токчетата и толкова бързото вървене, което практикувах вече от десет минути насам. Може би трябва да спра да нося високи обувки, особено когато след два месеца това бебе бе напът да излезе. Осветлението още не беше пуснато, най-вероятно електрическото табло бе трудно за поправяне. Работеха само малки неоновозелени лампи в края и началото на всеки коридор, но те не бяха достатъчни, за да се ориентирам. Тъмнината поглъщаше цялата сграда, гласовете бяха приглушени, сякаш ни деляха хиляди коркови стени, докато бяха просто няколко бетонни прегради между мен и останалите гости на събитието. Изрично беше повторено няколко пъти да останем в балната зала, докато не оправят проблема с тока, но хората не бяха сигурни какви са писъците, които се чуваха, затова се разпръснаха в различни посоки. Но след като видяха, че почти всичко беше пълен мрак, повечето се върнаха. Аз излязох през задния вход, запътвайки се по стълбите към третия етаж. Беше рисковано да се движа с този корем при тази блъсканица, но аз трябваше да знам.

Не издържах да живея в невидение за това какво се случва около мен. Какво остава скрито и за какво аз сама си затварям очите. Трябваше да спра да храня желанието си да знам всичко от конец до игла с фалшиви загатвания и най-сетне да му дам един истински факт. Затова рискувах всичко. Защото ако не знаех, щях да загубя себе си.

Поради тази причина бягах по тесните коридори с неоновозелени лампи тази нощ. Когато краката ме заболяха прекалено много, спрях и свалих червените токчета, взимайки ги в ръката си. След това побегнах боса. Знаех къде са. Усещах го, а и го бях премислила достатъчно. Имението Кларк не беше толкова голямо, така че ми трябваха десет минути, за да проверя всички стаи на втория и третия етаж, доказвайки твърденията си, че не са там. Оставаха малкото места на четвъртия етаж. Три стаи, а в една от тях трябваше да се те. Най-сетне стигнах етажа и коридора до трите помещения. Токът още не беше дошъл. Защо се бавеха толкова много? Само една би могла да свърши работа. Кабинетът на Кристофър, все пак Хари не беше глупав, досещаше се, че аз щях да заподозрея другите места. Поех си въздух, най-вероятно щеше да ми трябва. Ръката ми трепереше и сковано хвана позлатените брави на двукрилата врата. Липсваше ми силата да ги натисна и да вляза вътре. Беше ме страх, защото дълбоко в себе си го знаех, но трябваше да го видя, за да се убедя в сърцето си. Трябваше да знам истината. Затова някаква сила ме връхлетя от нищото. Натиснах дръжките и двукрилата врата се отвори докрай, разкривайки гледка за чудо и приказ пред очите ми.