Добра жена

11. Чудовище

Татко казваше, че няма такива създания. Повтаряше, че чудовищата са само хората. Аз бях малка и наивна и не му повярвах. В последно време се убедих два пъти в това, че баща ми бе прав. Веднъж, защото разбрах, че злощастният инцидент не беше толкова непредвиден, и втори път, защото Ребека се оказа права.

Хората минаваха покрай мен и чувствах, че ме оглеждат. Не изглеждах кой знае колко различно, но сякаш те бяха различни за мен. Радвах се, че бях заобиколена от хора, не дървета. Поглеждах ту наляво, ту надясно, но Клара и Ребека не се появяваха. Хари им се бе обадил преди да ме остави в един парк близо до офиса му. Разполагах с пари, за да си купя дрехи. Моите бяха изчезнали внезапно, но се досещам кой е виновен. Имах време до четири следобед преди пак да седна на седалката до шофьорската и мислите ми да се върнат към Харолд.

Ребека, с леко закръглено лице и топли кестеняви очи, се приближаваше насам. До нея по-висока и стройна бързо крачеше Клара, чиято тъмно руса коса се виеше на големи къдрици около лицето й. Очите й ма двете светнаха, щом ме видяха.
Ребека подтичваше, за да ме прегърне, а Клара нежно обви ръцете си около мен и усетих как сълзите й, намокрят рамото ми.

- Аннабела, само колко ни липсваше!

След това и аз заплаках, но от щастие. Не помня от кога не ми се бе случвало това.

- Клара, Ребека, толкова много се радвам, че ви виждам!

Когато най-сетне се отделихме, всеки подсмърчаше и бършеше сълзите си. Момичетата бяха хванали двете ми ръце и усещах как за първи път от дълго време се чувствах в безопасност.

***

- Не мога да повярвам, че си добре, Анна.

- Не знам дали съм добре, но съм добре.

Усетих се какво казах, но го бях изрекла вече. Не стига, че Бека и Лара ме гледаха все едно бях съвсем различен човек, а сега сигурно смятаха, че съм се побъркала. Не знам какво очакваха да видят, труп или беглец. Но със сигурност не очакваха това.

- Различна си.

- Можех ли да остана същата?!

- Трябвало е да се промениш.

- Разбираме те, Бела.