Fall (BG) 🇧🇬

Глава 41

   Коридорите на Призрачния дом бяха като лабиринт без край, особено когато по петите ти е психопат, който смята да те нареже на парчета. Това минаваше през съзнанието на Том, докато двамата с Оливър бягаха из безкрайните коридори на пустото имение, превърнало се в техен затвор, търсейки място да се скрият. Стаите бяха заключени, Карън се беше подготвила предварително. А тя познаваше къщата си по-добре от всеки. Външната врата се намираше в другия край на имението, а Карън нямаше да допусне те да се измъкнат през нея. Единственият им шанс за оцеляване срещу нея и огромния автомат, с който ги преследваше, беше и те да си набавят оръжие. Оливър пръв се сети за това и грабна един кухненски нож, след което издърпа Том към дрешника и двамата се затвориха там.
-Какво по... – Том понечи да протестира, но Оливър му запуши устата.
-Замълчи. – прошепна той. – Освен ако не искаш и двамата да умрем тук и сега, ще трябва да ме слушаш. Разбра ли? Имам план как да се измъкнем, но за целта ще трябва да си имаме доверие. Защото единственият ни шанс е да действаме заедно. Ясно?
Том кимна.
-Добре. – Оливър му връчи ножа. – Дръж това, само за всеки случай. Стой тук и не мърдай, не издавай нито звук. Аз ще се върна в мазето, там имаше десетки оръжия, закачени по едната стена, явно семейството на тази откачалка са си падали по лова. Ще взема едно от тези оръжия и ще й разкажа играта.
-Луд ли си? – Том не искаше и да чуе за тази налудничава идея. – Ще ме оставиш тук сам? Ами ако ме открие? Какво се предполага, че трябва да направя с този нож, когато тя държи в ръцете си шибан автомат?
-Тя няма и да припари тук, момче. – рече му Оливър. – Вярвай ми, ще се погрижа изобщо да не влезе в тази стая.
-Как ще го направиш?
-Просто ми имай доверие.
-Да ти имам доверие? Та ние едва се запознахме, откъде да знам, че не смяташ да си тръгнеш и да ме зарежеш тук сам, може дори да си в комбина с нея и да опитвате да ме изпързаляте.
Оливър се усмихна.
-Забавно. – рече той. – И на мен ми мина същото нещо през ума за теб. Но точно сега нямаме време за това. Знам, че е трудно, но никой от нас няма шанс срещу нея и това оръжие сам. Трябва да действаме заедно, в противен случай сме мъртви. Знам, че те е страх, повярвай ми, в момента и аз умирам от ужас, макар да се владея. Ще се наложи да ми гласуваш сляпо доверие.
От очите на Том потекоха сълзи. Принципно би се засрамил, но в случая ситуацията си беше повече от ужасяваща.
-Момчета?! – призрачният глас на Карън в момента беше най-злокобното и кошмарно нещо, което можеше да чуе. – Колкото по-дълго отлагате, толкова по-сурово наказание ще ви бъде отредено... В момента обмислям между куршум в слабините или в окото. Ако почакате още малко, може да преминем към това да ви изгоря живи, или пък да ви дам за закуска на баба и брат ми... А пък кой знае, може лично да ви разчленя с резачката, която милият ми чичо Хорацио така щедро подари на скъпото ми татенце Лоренцо за рождения му ден миналата година... Първо ще ви избода очите, за да не ви се налага да гледате ужасиите, които предстоят... После подхващаме краката – първо левия, после десния, сетне ръцете – лявата, дясната, и накрая стигаме до главата, която ще отрежа бавно и прецизно, за да има предостатъчно време да ви гледам изкривените физиономии, докато кръвта пръска като фонтан от вратовете ви.
-Господи! – проплака Том. – Тя е болна... – той хвана Оливър за яката и го придърпа към себе си. – Моля те, не ме оставяй, няма да се справя.
-Хей, хей. – Оливър застана на коляно и избърса сълзите, стичащи се от бузите на момчето. – Том, кълна ти се, не искам да го правя, но това е единственият начин...
-Вземи ме с теб. – помоли момчето. – Не мога да стоя тук сам, чу какво ще ми причини ако ме открие.
-Обещавам ти, няма да те открие. – Оливър го прегърна и го притисна към себе си. – Давам ти дума. Ако те взема, само ще ме забавиш, трябва да съм нащрек и бърз като стрела.
-Няма да те бавя. – Том беше на ръба да рухне емоционално. Стъпките на Карън от коридора се засилваха, а това само го ужасяваше още повече. – Моля те, Оливър, умолявам те, недей... Моля те.
-Том...
-Моля те. – Том го стисна още по-силно за яката. Оливър премисли няколко секунди, сетне го погледна и кимна:
-Добре.
След като се увериха, че Карън подмина стаята, в която бяха, Оливър пръв излезе от дрешника, стиснал ножа за дръжката с всичка сила и се приближи до леко открехнатата врата. Където и да беше Карън, не би трябвало да е наблизо, разсъждаваше младежът, стъпките й не се чуваха. А без тях Призрачният дом отново се бе превърнал в гробище, звукоизолирано отвсякъде. Оливър не можеше да повярва, че преди не бе успял да разпознае признаците за това какво всъщност се случва между стените на това потресаващо място, дом на извратените семейство Евънс. Решетките по прозорците, зловещите портрети, окачени на стената, плашещата тишина, обхващаща всеки сантиметър от стаите...
Оливър погледна с едното си око през процепа на вратата, без да издава нито звук, и плахо огледа периметъра, доколкото му позволяваше малкия отвор. Всичко сочеше, че Карън най-вероятно бе продължила по коридора и сега беше перфектното време да излязат. Но дали наистина беше така?
Каквато и да беше истината, трябваше да рискува и го знаеше. Даде знак на Том да излиза от дрешника. Момчето го послуша и с тихи стъпки се добра до него. Отново тишина. Напрежението минаваше през вените им като електричество, зареждащо ги с допълнителни сили, като същевременно с това засилваше уплахата им.
Внезапно из цялото имение прогърмя силен стържещ звук, при който и двамата се сковаха на място.
-Това да не е... – Том преглътна.
-Резачка. – Оливър довърши вместо него.
-Спукана ни е работата.
-Не говори така, ще се справим. – докато изговаряше тези думи Оливър сам не беше сигурен дали си вярва. Но искаше да вдъхне кураж на хлапето, за да не се отчая напълно. – Готови... Тръгвай!
За съжаление лошото му предчувствие се оказа вярно. Още в мига, в който се показаха от стаята, Карън ги чакаше, скрита в мрака в ъгъла, държейки резачката. Двамата се втурнаха презглава по стълбите, а междувременно стържещият звук зад гърбовете им ги преследваше и ги догонваше. Том усети десетсекундното слизане по стълбите като цяла вечност, а злокобния смях на психопатката, гонеща го с цел да го нареже на парченца, само наливаше масло в огъня. Страхът го бе погълнал на такава степен, че имаше чувството, че сърцето му бе спряло. Двамата с Оливър бягаха с всичка сила по коридорите, търсейки вратата, а имаше чувството, че тича на едно място. Не смееше да се обърне, защото се боеше, че Карън е на метри разстояние и всяко забавяне можеше и най-вероятно щеше да бъде фатално. Стърженето на резачката не намаляше, защо, забога, не намаляше?! Как можеше да ги настига, когато те буквално хвърчаха по коридорите, а тя носеше такъв тежък предмет.
-Няма къде да избягате! – гласът й се чуваше толкова ясно, като че ли говореше право в ухото му, как, забога, беше възможно това? Може би в крайна сметка това щеше да се окаже поредната от десетките загадки на Призрачния дом.
   Коридорите продължаваха, минаваха от една врата през друга, но изходната така и не се появяваше. Когато усети, че е на ръба да припадне, Том нямаше друг избор, освен да спре, дори само за момент, и да се моли Карън да не го е настигнала.
   В мига, в който изгуби момчето от полезрението си, Оливър веднага спря на място и се обърна.
-Какво правиш, идвай тука! – той хвана Том за ръката и понечи да тръгне, но замръзна на място при това, което видя. Карън не ги преследваше. Коридорът беше дълъг, а тя не се виждаше никъде, ала бученето на резачката звучеше като че ли... Като че ли беше точно до тях... Над тях.
-Оливър... – Том го хвана за ризата и посочи нещо нагоре. Оливър поклати глава.
-Мамка му... Пак ни прецака.
Над главата им, закрепен за стената, стоеше високоговорител, от който с пълна сила бучеше звукът от резачката. И не беше само един – целият коридор беше осеян с такива, най-вероятно и другите, през които бяха минали досега. Карън определено се беше подготвяла за такъв развой на събитията и отново беше една крачка пред тях. Положението, в което бяха сега, беше повече от ужасяващо, тъй като си нямаха никаква представа къде се намираше лудата убийца. Можеше да се крие и да ги причаква зад всеки ъгъл, да дебне в сенките, чакайки удобен момент да изскочи насреща им и да ги изкорми. А ако имаше едно нещо за семейство Евънс, в което се бяха убедили на сто процента, то несъмнено беше жестокостта и безпощадността им.
-Мъртви сме. – проплака Том. – Оливър това е... Нямаме шанс.
-Песимизмът ти наистина няма да е от полза за никого от нас. – Оливър реши, че е време да го скастри. Сега, повече отвсякога, имаха нужда от силите си на максимум. – Том, трябва да сме бързи, ловки и най-важното: смели. Ние сме двама мъже, тя е една жена.
-Чудовищна жена! – поправи го Том. – Не е за вярване, прекарах цели две нощи тук и нито за миг не се усъмних.
-Две нощи? – изсмя се Оливър. – Човече, аз излизах с нея в продължение на месеци! Тя е изключително добра актриса. Може би признаците са били пред мен през цялото време, но бях заслепен от зверската й красота, която, предполагам, и ти си забелязал.
Том кимна.
-И виж ме сега. – Оливър въздъхна. – Знаех си, че трябваше да се придържам към мъжете.
-В смисъл? – в първия момент Том не го разбра, но още след секунда се усети и зяпна. – Ааа, тоест ти си... Или..?
-Аха. – Оливър кимна. – Излизах с един навремето, скъсахме, ама поне не ме заключи в мазето си и не се опита да ме изкорми с резачка.
Бученето внезапно спря.
-Хей, сладки! – гласът й беше мек и нежен, ала Том вече беше развил фобия към него. Оливър го стисна за рамото и двамата се огледаха, но Карън не беше в коридора. Гласът й се чуваше от говорителите. Както и предполагаха, психарката ги дебнеше някъде из имението. Добрата страна беше, че най-вероятното място беше изхода. Лошата беше, че те нямаха представа къде беше той, следователно нямаше как да го заобиколят, за да стигнат до мазето, за да вземат оръжие. Можеше да е на другия край на имението... А можеше да е точно тук.
-Карън, моля те. – Оливър вече сам беше изгубил надежда, че може да вразуми бившата си приятелка, но нямаше други идеи и реши да опита за последно. – Ти не си такава...
-Ако смяташ да ми изнасяш лекция като тези по филмите, спести си го, бебчо, слушам ги по всяка любовна сапунка, която хвана по телевизията. Обадих се само да ви уведомя, че в момента вървя към вас, при това доста бързо, така че ако все още възнамерявате да бягате или да се съпротивлявате, най-добре тръгвайте. Ако ли не, стойте си, а аз просто ще дойде и ще прокопая дупки в очните ви ябълки, които после ще мариновам и дам на баба и скъпото ми братче за обяд. Може пък да ви отрежа и кочаните, с които мъжете така се гордеете, Оливър, твоят съм го опитвала, и на баба и брат ми също ще им се хареса.
-Побъркана кучка. – Оливър хвана Том подръка и двамата побягнаха, докато стигнаха средата на дългия коридор, след което спряха и зачакаха. – Ти гледай натам, а аз насам. – посочи той и насочи поглед наляво. Двамата си опряха гърбовете и зачакаха, треперейки. След няма и пет секунди бръмченето отново се включи, този път по-силно от предния път, очевидно Карън беше усилила звука на говорителите, за да не разберат двамата от коя посока ще дойде. Всичко беше премислено до плашещо съвършенство.
 
   Изминаха десет минути, бръмченето спря и отново настана мъртвешка тишина, а хладнокръвната убийца не се появяваше отникъде.
-Може би ни е излъгала. – предположи Том. – Само си играе с нас... – тъкмо го каза и долови раздвижване в дъното на коридора, към който бе насочил поглед. Коремът му прималя, зъбите му неволно затракаха, а очите му се разшириха от ужас. Женска фигура се спотайваше в мрака. Беше тя! Карън, причакваше ги, трябваше да е тя! Не е ли тя..? Не я виждаше, беше надалеч, а и там беше пълен мрак. – Оливър... – Том се пресегна и побутна Оливър за рамото. – Обърни се. Бързо.
Оливър го послуша, обърна се и изтръпна при вида на фигурата.
-Какво по дяволите...
-Чакай малко. – Том се вгледа внимателно във фигурата и внезапно го осени: това беше тя! Същата фигура от снощи, от съня му. Абсолютно същата! Значи все пак не е било сън? Но ако не е било сън, защо тогава следващото, което помнеше, беше как се събужда в стаята си... Хрумна му нещо. Карън. Сигурно го бе упоила с нещо и го беше пренесла в стаята му, за да го накара да помисли, че е сънувал. Каквато и да беше истината, беше факт, че ако сенчестата фигура го искаше мъртъв, щеше да го убие още снощи. А сега протягаше дългите си ръце с тънките си като клечки пръсти и му даваше знак да отиде към нея. И най-странното беше, че й имаше доверие.
-Оливър. – рече той. – Помниш ли как преди малко говореше за това как трябва да си имаме доверие, за да се измъкнем оттук?
-Аха. – Оливър отново се обърна, за да се увери, че Карън не се прокрадва зад тях от другата посока. Психопатката не се появяваше отникъде.
-Хубаво. – кимна Том и избърса студената пот, насъбрала се на челото му. – Защото сега ще те помоля да направиш нещо откачено, лишено от всякаква логика и изключително безразсъдно.
-Братле, преследва ни психарка с автомат и резачка, с която смята да ни накълца на кайма. – отвърна Оливър. – Не можеш да ме изненадаш.
-Добре. Защото искам да побегнем към онази фигура ей там.
-Какво, към онази сянка, ти луд ли си, погледни я! Ами ако е тя?
-Не е Карън, погледни я, прилича ли ти на нея?!
-На нищо не ми прилича, там е пълен мрак, едвам успявам да я различа, няма начин!
-Нямаме друг изход, забога!
-Ами ако Карън ни причаква там зад ъгъла? Ами ако тази фигура е някаква симулация и целта й е именно да ни примами там.
Имаше право. Рискът беше голям. Със сигурност по-голям от всеки риск, който някога е поемал. Но нямаше друг избор.
-Ако не го направиш, ще отида сам. – заяви твърдо той.
-Да бе, сякаш ще те пусна, стой тук, ще измислим нещо.
-Висим тук от половин час! – Том се канеше да спори с него, но в следващия миг Карън улесни ситуацията като се спусна по въже от покрива точно до тях, хванала резачката.
-ГОСПОДИ!!! – двамата подскочиха и моментално хукнаха като попарени, а тя междувременно включи резачката и се ухили по възможно най-зловещия начин, след което тръгна подире им.
-Май не очаквахте това, а?! – викаше тя, докато ги гонеше с бясна скорост. Беше очевидно, че изпитва наслада да си играе с тях на котка и мишка. Имаше възможността да ги простреля от горния етаж през отвора на тавана, но вместо това реши да ги преследва. Това им даваше по-голям шанс да се измъкнат, но също ги плашеше, понеже ако ги докопаше, Бог да им е на помощ. Приближаваха тъмната част на коридора, където той се сливаше с другия коридор, а там ги очакваше призрачната сянка.
-Том, дано си прав за това. – викаше Оливър, докато двамата бягаха с всичка сила право натам. – Защото ако не си, лошо ни се пише...
-По-добре да ни убие сянката, отколкото тази откачалка, не мислиш ли?! – отвърна Том.
   В следващия момент се случи нещо меко казано безумно. В мига, в който двамата прекрачиха прага, след който двата коридора се сливаха, двете порти между тях се тръшнаха, оставяйки психопатката от другата страна.
-WTF?!! – Оливър подскочи при трясъка на вратите и се обърна шокирано. – Как стана това?!
Том вече знаеше отговора. Сенчестата фигура им бе помогнала. Въпросът беше защо, но точно сега това нямаше особено значение.
-Благодаря ти! – момчето се обърна към нея. Тя стоеше в ъгъла, където беше най-мрачно, и почти не се движеше. Изглеждаше много страховито и обикновено човек би настръхнал само като я погледне, ала сега имаше много по-страшна алтернатива от нея.
-Тя ли го направи? – опули се Оливър. – Как?
-Даяна. – прошепна сянката. Том се заслуша. – Даяна... Евънс.
-Евънс? – повтори Оливър. – Ама разбира се, тъкмо когато си мислех, че родата ви не може да стане по-смахната...
-Тя ни спаси живота, прояви уважение! – скастри го Том и се обърна към фигурата, която се извисяваше с една глава над него. – Далечна роднина ли си на Карън?
-Сестра... – беше отговорът. – Убита... Преди 20.
-Преди 20 години? – предположи Том. – Кой те уби?
-Момче, наистина нямаме време да й вземаш интервю, Карън в момента сигурно заобикаля от другата страна, трябва да се разкараме оттук! – настоя Оливър, ала Том го отряза:
-Няма смисъл да бягаме, ако не знаем къде отиваме. – обърна се към сянката. – Ще ни помогнеш ли? Трябва да се махнем оттук, тя ще ни убие. Точно както е убила цялото си семейство и възнамерява да убие и останалите, които държи в мазето си в момента.
-Нека... – този път в шепота на фигурата се открои злобна нотка. Очевидно и тя презираше родата си колкото Карън. Фактът, че говореше с черна сянка в имение, дом на семейство изроди, издевателствали над собствените си деца, го караше да се съмнява дали не полудява? Но ако беше така, защо и Оливър я вижда?
-Ще ни помогнеш ли да избягаме? – повтори въпроса си Том, но секунда по-късно лампата в коридора се цъкна и фигурата изчезна.
-Добър опит, Томи. – Карън стоеше в края на коридора, хванала резачката с две ръце и преметнала оръжието на рамо. – Сестра ми надценява способностите си. Понякога забравя, че каквото и да прави, винаги мога да я разкарам с едно просто натискане на ключа на лампата... Точно както сега.
-Какво й се е случило? – попита Том. – Защо е в такава форма, как въобще е възможно...
-О, глупаво момче. – изсмя му се Карън, докато пристъпваше с бавни крачки към тях. – Прекара две нощи тук, би трябвало отдавна да си разбрал, че това не е обикновено имение. Има си история, тъмно минало. „Призрачният дом” не е случайно наименование. Мястото е обитавано от духовете на десетки от моите прародители, още от времето на Средновековието.
-И не се страхуваш, че могат да ти навредят? – озадачи се Оливър. – Не ти ли е хрумвало, че след като уби така хладнокръвно баба си и брат си, духовете им ще поискат да ти отмъстят?
-Не е важно какво искат. – тя му намигна и сложи пръста си на копчето на резачката. – Ние, живите, държим властта. Нещо, което ще разберете, когато се преселите в отвъдното при тях. – казвайки това, психопатката натисна копчето, резачката бръмна и тя хукна с всичка сила към тях, вдигайки резачката високо. Том и Оливър побегнаха по страничния коридор, стараеха се да намерят някое тъмно място, за да получат помощ от Даяна, но лампите вече бяха цъкнати навсякъде.
 
   Гонката из имението беше дълга и изтощителна както физически, така и емоционално, всяко ъгълче от имението беше идеално осветено, така че сенчестата фигура не можеше да им помогне по никакъв начин. Можеха да разчитат само на себе си. За щастие в крайна сметка откриха задната врата на имението, която, разбира се, беше заключена, а Карън приближаваше с резачката.
-Дръпни се! – Оливър бутна Том встрани, засили се от няколко крачки и изрита вратата с всичка сила, изкъртвайки я от пантите. Той хвана момчето за ръката и двамата хукнаха навън, изгубвайки се в мъглата. Там обаче ги очакваше друго препятствие – оградата. Призрачният дом беше опасан отвсякъде с висока ограда, която имаше само една врата, която се намираше отпред.
-Провървя ви! – Карън се показа от имението, задъхана и запръхтяна, дрехите й бяха мръсни и изцапани, а побърканият й поглед шареше по двамата младежи, сякаш се чудеше кого да изкорми пръв. – Но късметът ви свършва тук.
-Аз надясно, ти наляво! – извика Оливър и двамата с Том побегнаха в две различни посоки, принуждавайки убийцата да избира кого да преследва. Карън беше луда, но със сигурност не беше глупава и веднага прецени кой е по-лесната мишена. Тя включи отново резачката и хукна с всичка сила по петите на Том.
-Мамка му! – Оливър спря на място, когато видя, че не го преследват. Трябваше да помогне на Том. Но ако тръгнеше да обикаля, нямаше да постигне нещо. Трябваше му друг план, по-разумен план. И той имаше такъв. Само се молеше Том да издържи. Развивайки невероятна бързина, младежът се изстреля обратно в имението и започна да угася лампите наред, спусна няколко пердета и след по-малко от половин минута във всекидневната настана почти пълен мрак.
-Къде си, по дяволите, трябваш ми! – развика се той. – Момчето ще умре ако не се появиш! Помогни ми да я спра, ще го убие!
-Как да помогна? – сянката на Даяна се издигна от пода право пред него.
-Мазето? Къде е мазето?
-Направо и вдясно. – фигурата протегна тънката си ръка и посочи.
-Благодаря ти! – без да губи и секунда време, Оливър хукна презглава натам, накъдето Даяна бе посочила, откри вратата на мазето и на няколко гигантски скока слезе, грабна първото оръжие, което му попадна подръка и тръгна да се връща.
 
-Няма къде да бягаш, Том! – чуваше я как наближава, не беше достатъчно бърз. Силите му свършваха, дробовете му щяха да се пръснат, борейки се отчаяно за всяка глътка въздух. Невероятно беше на какви предели беше способно човешкото тяло в името на оцеляването. Борбата за живот изкарваше истинската същност и истинските умения на хората, убеди се той. Зави вдясно и продължи да бяга, вече пред предната част на имението. Очакваше Оливър да го пресрещне някъде тук, ала него го нямаше. Сигурно го беше зарязал. Том се ужаси при тази мисъл, но и не можеше да го вини, самият той не беше сигурен какво щеше да направи, ако му се отдадеше възможност да избяга.
-Помощ! – изкрещя той с пълно гърло.
-Предай се, Том, всякакви усилия са напразни!
„Ще видим, кучко.” – внезапен прилив на кураж и адреналин го накара да скочи върху оградата и да пробва да се покатери. Желязото беше гладко, а оградата – висока, а психопатката го настигаше с плашещо темпо. Бученето на резачката, с която онази възнамеряваше да го разчлени, още повече го стресираше. Всеки мускул от тялото му се напрягаше, мъчейки се да го издигне нагоре по плъзгащото се желязо. Дланите му бяха потни и още повече затрудняваха процеса.
-Жалък си! – внезапно усети хладен допир на глезена си. Карън го беше докопала. В следващия миг тя го дръпна със зверска сила от оградата и той се стовари по гръб на земята, удряйки си главата. Това беше моментът, в който разбра, че е обречен.
-Направи го бързо. – проплака той. – Моля те...
-О, Том. – Карън клекна до него, почти опирайки острието на резачката в гърдите му. – Можеш да си сигурен, че ще се погрижа да усетиш загубата на всеки един орган от тялото си, преди да те оставя да умреш... – тя надигна резачката над главата си. В очите й проблясна погледа на лудостта, последното нещо, което Том Кларк някога щеше да види... Ако не беше станало чудо.
Чу се изстрел, който прогърмя в целия квартал, привличайки вниманието на всички зомбита в околността. Стиснал силно очи, Том лежеше на земята, напълно изключил всичките си сетива, оставяйки се на произвола на съдбата. Изминаха няколко секунди, докато се осмели да отвори очи. В мига, в който го направи, тялото на Карън се строполи отгоре му. Момчето веднага скочи и я избута, след което стана като попарен и се огледа. Резачката беше паднала на земята и беше спряла да бръмчи.
-Коя, по дяволите, беше тая откачалка?! – чу мъжки глас да вика някъде отблизо и се обърна. Двама въоръжени мъже стояха от другата страна на оградата. Единият беше млад и симпатичен, с гъста брада, а другият беше възрастен с побеляла коса. Том беше в шок, но почти веднага успя да разпознае възрастния – това беше новият собственик на „Даунлайт 24”, супермаркетът, в който ходеше да пазарува почти всеки ден.
-Забога, момче, добре ли си?! – възрастният мъж застана до оградата и се хвана за решетката. – Ранен ли си, имаш ли нужда от помощ?
Том не беше в състояние да отговаря на каквито и да било въпроси, цялото му тяло се тресеше, имаше чувството, че ще се разпадне. Причерня му пред очите. Усети, че го унася...
-Роджър, момчето май ще припадне. – чу младият да казва. – Хей, ти пък кой си?
-Том! – трети глас, отново мъжки. Звучеше му познат, но губеше съзнание и не можеше да каже със сигурност... – Том, дръж се, приятел! – краката му се подкосиха и той залитна, ала чифт здрави ръце го уловиха през кръста. – Дръж се, човече, успяхме. Мъртва е, всичко свърши.
Беше Оливър. Том положи последните си сили да се усмихне, преди мракът да го погълне. Отпусна се в ръцете на Оливър и припадна.
-Благодаря ви! – проплака Оливър, остави внимателно Том на земята, отиде и хвана решетката, поглеждайки Роджър. – Задължен съм ви до края на живота си.
-Не на мен. – възрастният мъж се обърна и посочи по-младия. – На него. Той стреля още преди да успея да се окопитя.
Оливър погледна към другия мъж, в погледа му се четеше искрена признателност. На око прецени, че са на горе-долу една и съща възраст.
-Благодаря ти, човече. – каза му.
-Добре си дошъл. – усмихна се той, приближи се и протегна ръката си през решетката. – Джъстин Ариас.
Оливър му стисна ръката и отвърна на усмивката му.
-Оливър Хендерсън. – обърна се към Том, който лежеше в несвяст само на сантиметри от мъртвото тяло на Карън. – Аз, ъм, ще отида да потърся ключовете за тази ограда. Ще я държите ли под око, да не вземе да се изправи и да...
-Хлапето я простреля в областта на хълбока. – заяви Роджър и гордо потупа Джъстин по рамото. – Няма начин да е оцеляла.
-И все пак. – настоя Оливър. – Злото не умира лесно.
-Върви, ще те чакаме. – отвърна възрастният мъж. – Сетне идвате с нас в магазина.
 
   Когато Оливър влезе в имението, веднага се насочи към всекидневната, където цареше мрак. Там, скрила се в ъгъла, го очакваше тъмната фигура на Даяна Евънс. Оливър се приближи до нея, поглеждайки я в очите, които всъщност бяха единствената част от тялото й, която се виждаше. Този път я гледаше без всякакъв страх. В погледа му имаше само благодарност.
-Днес ти ни спаси. – рече той и въздъхна. – А сега аз не мога да ти върна услугата... Нали?
Сянката направи някакво неопределено движение с глава и Оливър предположи, че я клати в знак на отрицание.
-Няма връщане... за мен. – прошепна тя. – Нито за тях... – и посочи. Оливър се обърна и сърцето му се сви при това, което видя. Цялата всекидневна бе пълна със сенчести фигури, някои високи, други ниски... А образите, изобразени на портретите, липсваха и сега от картините стояха единствено рамките и фона. – Но има спасение.
-Всички те... – започна Оливър. – Са предци на фамилията ви?
Даяна кимна.
-Всички ли са били такива... – попита той. – Всички ли са били чудовища?
-Не... – прошепна тя. – Само...
-Само те? – рече той. – Само родата на Карън? – в крайна сметка не можеше да се съди за цяла фамилия само по няколко члена на семейството. – Съжалявам, искаше ми се да мога да ви помогна... Да ви освободя, тук сте като затворници...
-Да... – отвърна тя. – Бяхме... Но вече не.
-Как така?
-И последният жив умря. – отвърна Даяна. – Свободни сме да се преселим там, където ни е мястото.
-Отвъдното. – кимна Оливър. Още не можеше да повярва, че това в действителност му се случва. До скоро нямаше никаква вяра в свръхестественото, в духовете или в отвъдния живот, а сега се беше сблъскал с това в рамките на ден. Кой знае още какви препятствия му беше подготвил апокалипсиса. – Желая ви спокоен живот. – рече той в заключение, обърнат към сенките. Даяна отново направи някакво движение с глава, което той разпозна като кимане. В следващия момент фигурите в стаята се изпариха и той остана съвсем сам. Погледна – портретите също си останаха празни. Духовете бяха свободни. Той също.
   Оливър грабна ключовете от масата във всекидневната и излезе навън.
-В случай, че искаш да знаеш, не е мърдала. – Том го посрещна още щом излезе от вратата.
-Хей! – Оливър искрено му се зарадва и го прегърна. – Доста кратък припадък, мислех, че ще трябва да те нося по пътя.
-Не бих отказал, като пребит съм. – Том се протегна и го прегърна през рамо. Наистина можеше да се каже, че двамата бяха преминали през ада. Но го направиха заедно. И приятелството, което създадоха по пътя, определено щеше да се запази за в бъдеще. А щяха да имат нужда от него, за да улеснят и без това трудния живот, който им предстоеше.
-Хей, Роджър! – Оливър и Роджър също се прегърнаха и се потупаха по гърбовете.
-Хендерсън! – ухили се възрастният мъж. – Виж се, все същият симпатяга. Хвана ли си някоя мацка?
-Току-що я видя. – отбеляза Оливър, същевременно четиримата тръгнаха по посока на супермаркета. Роджър се изцъкли насреща му:
-Шегуваш се! Тази?
-Абсолютно сериозен съм, друже. – ухили се Оливър.
-Трябвало е да се придържаш към мъжете. – ухили се Роджър и го потупа по рамото. Джъстин го изгледа въпросително.
-Мислех, че не одобряваш тези неща?
-Не одобрявах. – уточни той. – Вече ти разказах какво стана заради прекаленото ми неодобрение, промених си гледната точка.
Джъстин се усмихна и изгледа Оливър изпод вежди:
-Значи ти си...
-Да. – отвърна Оливър и го изгледа шеговито. – Защо, заинтересован ли си?
-Ще ти се. – отвърна на шегата Джъстин.
 
   Докато четиримата се отдалечаваха, ледени тръпки полазиха Том по гърба и нарушиха спокойствието му. Тръпките бяха нещо като аларма, чрез която подсъзнанието му му сигнализираше, че нещо не е наред. Вече наближаваха завоя. Нещо подтикна момчето да се обърне назад. Това, което видя, го ужаси до такава степен, че той се закова на място, обръщайки се по посока на Призрачния дом.
-Том? – Оливър го хвана за рамото. – Какво има, нещо...
-Оливър. – гласът му се сподави, тялото му отново се разтрепери, краката му започнаха да се подгъват. – Господи, не може да е истина...
-Кое, Том? Какво има?
-Какво става? – попита Джъстин. – Момче, кажи нещо.
Том нямаше сили да говори, затова само посочи с пръст. Тримата мъже погледнаха натам, накъдето той сочеше и тръпки ги полазиха по гърбовете при видяното. Тялото на Карън Евънс беше изчезнало.
-Няма начин! – Оливър се хвана за главата.
-Това не може да е истина! – Джъстин изтропа нервно с крак по асфалта. – Прострелях я право в хълбока, мамка му, как въобще е оживяла, камо ли да проходи?!
-Поне й взехме оръжието. – отбеляза Оливър.
-Но резачката още е у нея. – Том изтръпна, докато го произнасяше. – Никой от нас не се сети да я изхвърли.
-Какво може да направи една резачка срещу три докрай заредени пушки? – рече Джъстин. – Всичко ще е наред.
-Все пак трябва да се махаме. – заяви Роджър. – Ще се обръщаме, да сме сигурни, че не ни следва.
Без да се бавят, четиримата се обърнаха и продължиха по пътя си. Но онова спокойствие, което цареше допреди малко, напълно се бе изпарило от Том. Знаеше, че Карън нямаше шанс срещу момче и трима въоръжени мъже. Оливър беше взел нейното оръжие, Роджър и Джъстин си бяха със своите. И все пак... и все пак.
 
   Тя щеше да се върне. Предусещаше го. Чувстваше го. Знаеше го. Въпросът беше как... и кога?

Това беше финалът на епизод 4. Ако историята ви допада, може да гласувате, така ме подкрепяте.

Епизод 5 идва скоро.