Fall (BG) 🇧🇬

Глава 30

В началото виждаше замъглено. Не можеше да се ориентира къде се намира. Едно беше сигурно: намираше се в легло. Усещаше мекия допир на памучната възглавница и мирисът на изпрани чаршафи. Беше го позабравила от няколко дни.
След още няколко секунди погледът й успя да фокусира и първото, което зърна, бе жълтеникаво-кафявото петно на иначе белия таван. По това позна, че не е в кое да е легло, а в своето. Надигна глава, подпря се на леглото с лактите си и се огледа - стаята беше много по-различна, но не можеше и да се очаква друго. Единствено четирите легла и масата си бяха по местата, навярно някой ги бе наместил обратно. Останалата част от помещението беше празна, а това караше стаята да изглежда много по-просторна, отколкото беше всъщност. Това, което й направи най-силно впечатление обаче, беше човекът, който стоеше насреща й. Седнал удобно на един обикновен стол на средата на стаята стоеше Явор Пиърс с книга в ръка. Очевидно я чакаше да се събуди, понеже веднага щом я зърна остави книгата настрани, свали си очилата, скръсти ръце и направи усилие да се усмихне.
-Най-сетне. Вече бяхме започнали да се тревожим.
-Господин Пиърс...? - Касиди усети, че гласът й е прегракнал и не беше добре да говори много, затова предпочете да остави него да говори.
-Медицинската сестра предупреди, че най-вероятно ще има подобен страничен ефект, след като ти направи изследвания. - Явор не изглеждаше особено притеснен. - Каза също, че ще ти мине много скоро, най-много до ден-два. Слава богу, можеше да е много по-лошо. - направи умишлена пауза, през която отпи от чашата с вода, поставена на масичката до стола му, след което се изправи и отиде до леглото й, поглеждайки я отгоре. - Всичко ще е наред, Кас, най-страшното мина. Цяло чудо е, че си жива. Като се възстановиш на часа ще ни разкажеш какво си правила и как си оцеляла сама няколко дена, имайки предвид всички опасности, дебнещи във всяко кътче на града. Но сега най-важното е да си почиваш.
-Иван? - попита тя. - Саймън? Може ли... - изкашля се. Гърлото я болеше, както и цялата глава. Имаше чувството, че някой я е налагал с чук по слепоочията. - Може ли да ги видя?
-Момчетата също питаха за теб преди малко. - Пиърс се усмихна и пъхна ръце в джобовете. - Бдяха над теб като същински майки, прекараха половината денонощие в тази стая. Дори аз не съм имал такива приятели. - мъжът отиде до вратата, сложи ръката си на дръжката и се обърна. - Бързо възстановяване, Касиди. Корава си като бик, знам, че ще се оправиш.
Броят на пътите, в които класният й ръководител е казвал нещо подобно на който и да било от учениците си, се броеше на пръстите на едната ръка. Това правеше думите му още по-важни и значителни за нея, както и за всички тях. Тя направи усилие да му се усмихне, въпреки болката, и изчака, докато излезе, за да изпъшка.
-Будна е. Може да влезете. - Касиди чу гласа му от коридора и се приготви да посрещне другарите си. В следващия миг вратата се отвори и двамата влетяха вътре като торпеда, насочиха се директно към нея и замалко не скочиха отгоре й.
-Ах ти, мамка ти мръсна, така ни уплаши! - Иван пръв я докопа и я стисна толкова силно, че гърбът й изпука.
-Аве ей, сбръчкан, я по-леко! - тя го изблъска встрани и се засмя, ала едва успя да си поеме въздух и Саймън се хвърли отгоре й, заравяйки лице в косите й.
-Толкова ми липсваше... и на двама ни. - поправи се той и я пусна.
-И вие ми липсвахте, хора. - руменината на бузите й се възстанови моментално щом видя усмихнатите им лица. Толкова много ги обичаше, не можеше дори да го опише с думи. - Мислех си за вас постоянно. Обратното едва ли е било възможно, кой знае каква лудница е тук.
-Беше. - Иван се наведе и отново я прегърна, вече контролирайки силата си. - Пет твари, подобни на зомбита, нахлуха в сградата. Добре, че бяхме ние, та да се погрижим.
-Вие двамата сте се погрижили за пет от тези изчадия? Защо ли ми е толкова трудно да повярвам? Обикновено аз съм тази, която ви измъква от кашата.
-Е, и този път си имахме женска помощ. - призна Саймън. - Казва се Ребека. Може би си я спомняш от първия учебен ден, средна на ръст, с черна коса...
-Свенливото момиче с черната рокля и елегантните обувки? - Касиди се помъчи да си представи образа на въпросното момиче, но чертите й се губиха. - Сещам се, просто не мога да си я представя. Но, предполагам, скоро лично ще я видя. Тя тук ли е?
-В столовата. Предложихме й да дойде, но каза, че иска да ни даде момент с теб насаме. Не държах да остане, предпочитам първо да се видим само тримата. - усмивката бавно се скри от лицето на Иван. - Ще ми се и Том да беше тук...
-Чакай... - Касиди се закашля и се сети, че не бива да говори дълго. - Том не е ли тук?
-Поне не в Южното крило. - сви рамене Саймън. - А няма къде другаде да е, тъй като останалите три са заключени. Скоро може да отворят Източното и Западното, но в Северното е проникнала мъгла, не можем да рискуваме да влезем, преди да установим дали въздухът е отровен.
-Глупости, отровен бил. - Касиди отново се закашля. - Ако беше отровен, щях ли да стоя тук според вас?
-Има право. - Иван чак сега се замисли над това. - Тя досега е била навън без предпазен костюм, а й няма нищо.
-Засега. - уточни Саймън и погледна тревожно приятелката си, която продължаваше да кашля. - Изглежда знаеш за тези твари, които бродят по улиците. Засичала ли си се с тях?
-Само съм ги виждала. - отвърна Касиди. - Първо не можех да повярвам на очите си. Изглеждаха като изкарани от някой нискобюджетен хорър филм. Тътреха се бавно покрай книжарницата, в която се бях скрила. Чаках ги търпеливо да се разкарат, за да тръгна към училището, но ще си призная, че след като си тръгнаха ме хвана шубето. По улиците нямаше абсолютно никого, казвам ви, положението навън е повече от критично. Коли, зарязани насред шосето или пък разбити в някой стълб, бебешки колички, оставени насред парка... Единственото живо, което можеш да срещнеш, са тия уроди, ако изобщо могат да минат за живи.
-По-лошо е, отколкото си мислихме. - Саймън усещаше как куражът го напуска, но поне се радваше, че приятелката им е жива и здрава. В момента това беше най-важното. - Ще те оставим да починеш, сигурно си изтощена.
-Ами! - Касиди скочи пъргаво от леглото и тръгна към вратата. - Досега дремех на това легло, искам да изляза да се видя с останалите. Г-н Пиърс тук ли е?
-Да, но в момента са на нещо като заседание. - двамата я последваха в коридора. - Г-н Хил току-що ни каза да не се въртим около столовата, той и останалите учители щели да провеждат някакъв важен разговор.
-Каза ли ви за какво?
-Познаваш г-н Хил. Според теб би ли ни казал?
Докато прекосяваха дългите коридори в Южното крило, Касиди за пръв път получи шанса си да огледа училището след апокалипсиса. И никак не беше във възторг. Мазилката беше олющена, стъклата на прозорците - напукани, някои от тях на ръба да се счупят. Сградата наподобяваше изоставена болница от някоя хорър игра.