Fall (BG) 🇧🇬

Глава 40

   Изминаха десет минути, които двамата прекараха в мълчание. Роджър не беше от приказливите, а Джъстин не намираше какво да му каже. Улицата, по която вървяха, беше пуста, засега се бяха разминали само с три-четири зомбита, за които Роджър се бе погрижил на мига.
-Колко още остава до тази аптека? – попита по едно време Джъстин.
-Не много. – Роджър го изгледа с явно раздразнение. – Защо, да не би да се умори?
-„Отегчи” е по-правилната дума. – отвърна Джъстин. – Това е може би третият път, в който идвам в този град, и досега не съм минавал оттук.
-Живееш в Уайттаун, буквално на тридесет километра оттук, и почти никога не си посещавал Даунлайт? – мъжът се засмя и си почеса брадата. – Вие младите наистина висите само на телефоните. По мое време...
-Тая приказка съм я слушал. – махна с ръка Джъстин. – Баща ми ми я припомняше всеки път, преди да ме пребие от бой.
-Май не е било напълно неоснователно. – Роджър се намръщи. – Не си лесен характер, виждам го. Аз самият не съм по-различен. С това свое негативно отношение и избухлив нрав успях да отдалеча всеки, за когото ме е грижа, от живота си.
-Какво си направил?
-Какво ли не направих. – Роджър забави крачка, но продължи да върви. – Разведох се с жена си, защото не можах да й простя изневяра, изгубих най-добрия си приятел, защото той беше този, с когото тя ми изневери...
-Чакай, задръж... – Джъстин го спря и го изгледа изпод вежди. – Нима смяташ, че това е по твоя вина? Защото на мен ми изглежда сякаш те са тези, които са предали доверието ти. Какво друго си можел да сториш?
-Можех да им простя. – сви рамене той.
-Как ли пък не! – Джъстин почти му се изсмя. На Роджър това не му хареса.
-Слушай какво ще ти кажа, момче, още си млад, може да не го осъзнаваш, но повярвай ми, някой ден ще ти дойде акъла и ще си блъскаш главата в стената за малките грешки, които са преобърнали живота ти с краката нагоре. В един момент от живота си човек спира и осъзнава, че няма място за повече омраза и гняв в сърцето си и че понякога най-трудното, но и най-правилното нещо, което можеш да направиш, е да простиш на този, който те е оскърбил. Бил ми беше приятел от детството, а Хана винаги беше честна и откровена с мен. Двамата се изправиха срещу мен заедно и ми казаха, че са сгафили, умоляваха ме да им простя, а аз не го направих и ги изгубих завинаги, защото не можах да превъзмогна гордостта си, или мъжкото си его, както твоята бъбрива приятелка Зира обича да се изразява. И това дори не е най-голямата ми грешка. За нея пък никога няма да мога да си простя.
-Ще споделиш ли каква е тази фатална грешка? – Джъстин го избиваше на шега, но дълбоко в себе си се вслушваше във всяка дума на възрастния мъж и, макар и несъзнателно, попиваше от опита му. – Пак ли нещо с жена ти?
-По-лошо: с дъщеря ми. Шерил. – Роджър изпита горчивина, произнасяйки името й. – Случи се преди три години, съвсем наскоро. Тя навярно отдавна го е оставила зад гърба си, но мен онзи ден още ме преследва... Денят, в който под влияние на разочарованието и гнева си извърших най-грозната си постъпка и изрекох най-отровните си думи. И то спрямо нея, спрямо детето ми.
-Какво е станало?
-Знаех, че се вижда с някого. – рече мъжът. – Прибираше се късно по нощите, а излизаше призори, нямаше я цял ден, а още беше тийнейджър, макар и на 19. С майка й вече се бяхме разделили, но все още поддържахме връзка и аз й споделих притесненията си. Хана се опита да го прикрие, но аз разбрах, че и тя знае за случващото се. Шерил й бе казала. Беше казала на нея, но не на мен. До него момент с дъщеря ми бяхме толкова близки, нямахме тайни един от друг. А сега изведнъж не се прибира по цели дни и отказва да ми каже защо. Когато настоях си призна, че излиза с някого, но беше категорична, че няма да ми каже името му, защото съм щял да се ядосам. Веднага се сетих за кой става въпрос, или поне така смятах. Заклетият ми враг от гимназита, така да го нарека, си имаше син – Харви, още му помня името. Синът му не беше виновен за деянията на баща си, но аз си бях костелив орех и все още съм, не можех да допусна дъщеря ми да се среща с него.
Джъстин реши, че се досеща накъде отиват нещата.
-Принудил си я да скъса с него? – попита той. Роджър поклати глава.
-Не се наложи. Защото не беше той този, с когото излизаше.
-А кой е бил мистериозният обожател?
-Обожателка. – Роджър сведе глава. – Беше момиче.
Ето това не го очакваше. Джъстин спря на място, но се усети и продължи да върви.
-Момиче? – повтори той. – О, значи, ъм... била е...
-Обратна. – кимна Роджър. – Да, разбрах, че дъщеря ми е лесбийка. Нямаш си представа как реагирах, израстнал съм по времето на стария режим и тогава такива неща бяха рядкост и не се толерираха, както сега. Побеснях, в него момент изобщо не можех да се контролирам. Тя също си е бая устата и като почнахме да се караме продължихме много дълго, неусетно прекрачихме границата, аз прекрачих границата и я нарекох с какви ли не имена. – мъжът въздъхна и сведе глава. – Половин час след края на кавгата вече си беше събрала целия багаж в два курафа и се беше обадила на тази своя приятелка да дойде да я вземе. После я видях – беше хубава, с азиатски черти, късо подстригана, но не баш като мъж, а до раменете. Беше ниска, но много стройна. Шерил се качи в колата и двете отпрашиха. Оттогава минаха две години без да сме се виждали и чували. Звънял съм й десетки пъти, ала не вдигна нито веднъж, накрая просто ме блокира. Не се отказах, звънях й от други номера, накрая обаче си смени номера и вече нямаше как а я открия. – Роджър се извърна към Джъстин. Мъката в очите му беше очевидна, Джъстин изпита съчувствие към спътника си. – Последното нещо, което дъщеря ми някога ми каза, беше, цитирам: „Гори в ада, безчувствен изрод!”. – коремът му се сви, произнасяйки тези думи. – Чувам го всеки ден щом се събудя и всяка вечер щом заспя. Никога няма да си простя за начина, по който се държах с нея. Скарах се и с другата си дъщеря, за нея пък май ще съжалявам, че не е хетеросексуална. Казва се Челси, работи в общината тук, в Даунлайт, като касиерка. Приятелят й беше пълен боклук. Но това ще го оставя за себе си, и без това сигурно те отегчих с приказките си.
-Ни най-малко. – Джъстин го слушаше с интерес, макар по някаква причина да се чувстваше лично засегнат от разказаното и да не разбираше защо.
   Вървяха още пет минути и стигнаха до изоставена аптека. Роджър тръгна устремено натам и Джъстин го последва мълчаливо. Входната врата беше изкъртена от пантите и лежеше вътре на пода. Двамата насочиха оръжията си напред и влязоха бавно и внимателно, като се оглеждаха във всички посоки. Половината рафтове бяха празни, очевидно друга група от оцелели бе дошла преди тях.
-Може да са били семейство Евънс. – предположи Роджър. – Призрачния дом е малко по-надолу по улицата, може Лоренцо и Хилда Евънс да са дошли за припаси.
-Призрачния дом? – повтори Джъстин. – Искам ли да знам защо се казва така?
-Никой не знае, хлапе. – възрастният мъж сви рамене. – Единственото, което знам е, че всеки, който е влизал там споделя, че вътре се случват... шантави неща.
Без да губят време, двамата започнаха да тършуват из помещението, обирайки останалите лекарства. За кратко настана мъртвешка тишина. Единственото, което се чуваше, беше свистенето на рязко засилилия се вятър навън, който духаше изпопадалите сухи листа вътре в помещението през отвора, където принципно стоеше вратата.
-Какво става с тебе и този Трой? – Роджър пръв наруши мълчанието. – Като излязох бяхте готови да се хванете за гърлата. За момиче ли се скарахте?
-Как ли пък не. – Джъстин не спираше да тършува и да събира кутии с хапчета и лекарства от рафтовете, пъхайки ги в една торба. – Сложно е, не ми се говори.
-Ще ти се наложи. – отвърна му Роджър. – Нямаме какво друго да правим, а тая дразнеща тишина ще ме подлуди. Аз ти разказах за своя проблем, почвай да разправяш за своя.
Джъстин въздъхна и остави препълнената торба на пода, сетне се облегна на стената и скръсти ръце.
-Накратко: приятели сме от деца и винаги сме били неразделни. – започна той. – Лятото често пъти излизахме да тичаме в гората само двамата, понякога със сестра му, която чувствам и като своя сестра. Почти всеки уикенд излизахме и с Джейн и Зара – момичетата, с които сме сега. И беше много хубаво... Докато той, незнайно защо, започна да движи с този... изрод. Тед. – произнесе името му с нескрита неприязън, която Роджър веднага забеляза. – Не ми се говори за това, питай нещо друго.
-Хубаво. – Роджър повдигна рамене. – Кажи ми за тая Зира.
-Зара. – поправи го Джъстин. – Какво има да говорим за нея?
-Как какво, устата й не спира да приказва. – ухили се Роджър. – Такива като нея обичам да ги оставя да си приказват на воля, така много скоро им проличава що за идиоти са всъщност. И без да се засягаш, ама тя определено не е изключение.
-Без да се засягаш, но не мисля, че ти си този, който ще определи каква е тя, какъв съм аз или който и да било. – подразни се Джъстин.
-Ауч. Май улучих болно място. – Роджър повдигна вежди подигравателно и се облегна на отсрещната стена. – Усетих химията помежду ви още като влязохте в стаята. По същия начин, както при онези двамата – Трой и Джина.
-Джейн. – вече започваше да подозира, че онзи бърка имената нарочно. – Трой и Джейн се желаят от години насам, просто и двамата ги е бъз да признаят чувствата си пред другия. Всеки път като сме на плажа и тя се съблече виждам как му щръква самолетът през банския, ама си мълча.
-А твоят не щръква ли? – ухили се Роджър. – Като видиш Зира? Кукумявката може да е приказлива, обаче тялото й е като на нимфа. Ако бях на вашите години без съмнение бих я обяздил. – той се ухили, приближи се и удари Джъстин по рамото. Младежът не си направи труда да се засмее на шегата му.
-Със Зара имаме... интересно минало, може да се каже. – Джъстин си почеса брадата и установи, че е по-гъста отвсякога. – Миналата година я поканих на танц на бала, видях, че е сама. Освен това ми беше отправено предложение от Памела Емерсън, местната курва. Носеше й се славата не в училището, а направо в целия град, веднъж дори я хванах да прави свирка на Джейк Купър, местния хулиган, в мазето.
-Пак този Джейк. – поклати глава Роджър. – Вярно са казали, че крушата не пада по-далеч от дървото.
-В смисъл?
-Познавах баща му. С Джеймс Купър бяхме първи приятели, докато един ден не осъзнах, че дружбата ни вреди на мен и на обективната ми преценка над нещата. С приятелката ти Джейн доста си поговорихме по този въпрос.
-Тя принципно не е от приказливите.
-Нито пък аз. – рече Роджър. – Но по някаква причина пред теб се разкрих, а не те познавам, не те и харесвам особено, не го приемай лично.
-Не го приемам никак, понеже не ми пука. – сви рамене Джъстин. – И спокойно, чувството е взаимно.
-Еми... здраве да е. – Роджър плесна с ръце. – Та какво казваше за Зира?
-Поканих я на танц. – продължи Джъстин. – Беше хубаво, танцувахме, забавлявахме се, класът, разбира се, веднага ни взеха за новата двойка, почнаха да публикуват снимки в социалните мрежи, като че ли сме някакви известни личности. Интересно им беше дали най-сетне съм си хванал гадже.
-Това кога е било?
-12-ти клас.
-И дотогава си нямал нито едно гадже? – Роджър прихна да се смее. – Човече, аз колко мацки бях оправил в съблекалнята до 12-ти клас, подхванах ги още от 9-ти. Нямах и нужното възпитание, бях отгледан от хора, които не даваха и пукнат грош за мене, но все пак: на тази възраст е време момчето да се превърне в мъж, ако ме разбираш.
-Само някой кръгъл идиот не би могъл да те разбере. – отвърна Джъстин. – Бил съм с много момичета, обарвали сме се, целували сме се, падали са ми на колене и аз на тях, но никога нищо сериозно.
-И защо така? – попита с интерес Роджър. Джъстин премисли, преди да каже нещо. Самият той не беше сигурен в отговора си.
-Предполагам още не съм открил своя тип. – отвърна накрая. Щеше да каже още нещо, но беше прекъснат от силен крясък, идващ някъде надалеч от улицата. Човекът, който бе извикал, явно беше надалеч, но крещеше силно и не спираше.
-Какво, по дяволите... – двамата взеха торбите с лекарствата и излязоха, ослушвайки се.
-Помощ! – писъкът беше глух, но мощен. Роджър веднага се досети откъде идва.
-Насам, хлапе, да побързаме! – мъжът хукна надолу по улицата, без да го изчака. Джъстин тръгна подире му.
-Къде отиваме, откъде се чува това?
Роджър отвърна без да се обръща, докато бягаше:
-Призрачния дом.