Fall (BG) 🇧🇬

Глава 5

Докато чакаше в студеното фоайе пред дирекцията, седнала на удобния кожен диван, Ребека усети, че започва да губи търпение. С баща й стояха вече близо час пред дирекцията, за да я запишат в прочутото училище „Максуел Кинг", в което хиляди ученици искаха да се запишат всяка година, но само малцина успяваха да се справят с тестовете. Тя ги бе решила, при това без особени затруднения. Никога не бе имала проблеми с ученето, на родителите й никога не им се бе налагало да я молят или насилват да отвори учебника - правеше го с радост. Не разбираше защо всичките й връстници в старото училище мразеха толкова „проклетото даскало", както обичаха да го наричат. Бягаха от часове, отказваха да учат, постоянно висяха със слушалките в ушите си, слушайки онази нелепа рап музика, която тя толкова презираше. Учителите отдавна бяха вдигнали ръце от тях. Тя, от своя страна, слушаше задълбочено разказите на преподавателя по история - г-н Донован (Nathaniel Buzolic, Season 2), за войните и зрелищните битки за територия, които са се водили навремето, за различните стандарти на живот в Спарта и Атина, както и за Първата и Втората световна война. Прибереше ли се вкъщи, сядаше на леглото в стаята си, вземаше някоя книга в ръце и се оставяше да бъде пленена в света, разкриващ се между страниците. В редките случаи, когато й омръзнеше, си пускаше някой развлекателен филм и се отпускаше напълно. Ребека добре осъзнаваше, че след месец, когато започне да живее в общежитие, нещата щяха да се променят. Нищо нямаше да е същото. Щеше да й се налага да се съобразява с други хора, начинът й на живот щеше да е напълно различен. Но може би щеше да е за добро. Най-вероятно в престижно училище като това повечето ученици щяха да са дисциплинирани и усърдни, имайки предвид, че са се били със зъби и нокти, за да заслужат мястото си.
Спомни си приемните изпити през лятото - три теста в три последователни дни, като всеки тест беше по-труден от предишния. Въпросите бяха изключително подвеждащи, някои от тях бяха формулирани така, че на пръв поглед човек да не разбере какво го питат. Първите два теста бе минала с успех 5,50, но на финалният беше притеснена и това повлия на резултата й, макар и с малко - точно 5,00. Въпреки това нямаше да забрави как директорът - Конър Хил, я бе поздравил лично за „блестящия" успех. Беше й казал, че почти никой освен нея не е успявал да се справи толкова добре на третия тест. Думите му й въздействаха много окуражаващо него ден и тя обичаше да си припомня краткия й разговор с него в онзи летен ден.
Дразнещото скърцане на вратата на директорския кабинет я откъсна от мислите й и тя се обърна. Конър Хил застана на прага на вратата и й се усмихна.
-Здравей, Ребека.
-Добър ден, г-н Хил. - тя отвърна на усмивката и се извърна към баща си. Джак, който до момента седеше на дивана, приковал поглед в една точка, рязко се изправи и подаде ръката си на директора.
-Добър ден и на вас, г-н Монтгомъри. - Конър стисна ръката му и даде знак и на двамата да влизат. - Настанете се удобно, ще донеса кафе. - той ги остави в дирекцията и се запъти към кафеавтомата малко по-надолу по коридора. Когато се върна им поднесе внимателно по една чаша и се настани на стола зад бюрото си, отпивайки едра глътка от своята.
-Не беше необходимо да го правите, г-н Хил. - Джак Монтгомъри не беше от онези, които се нуждаят от ласкателства, за да харесат някого. Преценяше хората дълго време, преди да им сложи етикетче „лош" или „добър". От своя страна, Конър Хил също не харесваше прекалените ласкатели и винаги се стремеше да ги избягва. Никога не правеше добро само, за да впечатли някого, колкото и близки да са. Понякога вършеше добрини просто от учтивост, както бе случаят сега с Джак и Ребека Монтгомъри, а друг път - защото съвестта му повеляваше така.
-Бека премина всички тестове. - продължи Джак с умерено хладен тон. - Доколкото съм запознат, остава само да попълним документите за записване и всичко ще е готово. Защо не ни ги пратихте с доставка, а настояхте да дойдем тук...
-Татко. - Ребека даде знак да баща си да я кара по-кротко. Не й се налагаше да го прави за първи път. Обичаше го, но той беше особняк и лесно влизаше в конфликти. Не искаше да направи лошо първо впечатление на новия си директор. От друга страна, директор Хил изглеждаше пълна противоположност на баща й - тих, спокоен и уравновесен човек. Личеше си, че внимателно подбираше думите и тона си. Нямаше нищо общо със студения намръщен мъж, за какъвто го описваха. Но тя не бързаше да си прави изводи отсега.
-Г-н Монтгомъри - Конър преплете пръстите на ръцете си върху бюрото, - когато Ви се обадих по телефона онзи ден уточних, че не е необходимо да идвате сега. Можехте да дойдете и следващия месец, преди учебната година да е започнала.
-Не съм от хората, които отлагат до последния момент. - заяви Джак. - Както и да е, благодаря Ви, че ни приехте, въпреки че чакахме почти цял час отвън.
Ребека сведе глава от срам. Не знаеше накъде да погледне. Защо баща й се държеше така студено? Понякога, колкото и да се опитваше, не можеше да го разбере. В последно време й ставаше все по-ясно защо родителите й се бяха разделили. И майка й не беше лесна за изтърпяване, но студенината, която баща й излъчваше, понякога караше всеки, дори самата нея, да настръхне.
-Извинявам се за дългото чакане. - Конър Хил, изглежда, не се бе подразнил от забележката, или поне не го показваше. Продължи да говори със същия топъл, дори приспиващ глас: - Дъщеря ви, Ребека, е едно наистина специално дете. - той погледна към младата ученичка, настанила се на стола срещу него, и й се усмихна. Тя се скова от притеснение, но въпреки това отвърна на усмивката. Директорът продължи: - Тя е една от малкото ученици, които успяха да преминат тестовете с такъв успех и със сигурност е първата, която се справи в рамките на толкова малко време. Говоря най-вече за финалния тест. Оценката й беше точно 5,00, не съм забравил, може би защото лесно се помни. А може би защото, както казах, само няколко други ученици от самото създаване на училището са се представили по-добре.
Въпреки усилията да запази суровото си излъчване, Джак Монтгомъри не можа да не се поддаде да похвала като тази и на лицето му се изписа едва доловима усмивка. Той погледна с гордост дъщеря си и я стисна за ръката, след което отново се обърна към директора.
-Винаги съм се гордял с нея.
-И има защо. Както вече казах, тя е едно наистина умно и надарено дете и аз съм убеден, че ако бе използвала оставащите 45 минути от времето си, за да помисли, щеше да реши и останалите две задачи от теста и да има още по-висока оценка. Но вместо това тя е побързала да си тръгне. - мъжът не се и опита да скрие любопитството си и отправи поглед към Ребека. - Защо така?
Тя се скунфузи и се опита да го погледне в очите. После сви рамене.
-Не знам, аз просто... Бяха прекалено трудни за мен, това е.
-Така е, задачите са трудни. - съгласи се директорът. - Но все пак, имайки предвид, че 99% от всичко, което си решила, е напълно вярно, това ме кара да се замисля дали притеснението не е изиграло доминантна роля в решението ти да се откажеш накрая. - Конър се усмихна благородно в опит да успокои ученичката, която очевидно беше напрегната. - Днес е вторият път, в който те виждам през живота си, Ребека, но въпреки това имам чувството, че вече те познавам толкова, колкото ти сама се познаваш. Притеснението, тревогата... смятам, че те са най-големият ти враг, както и единственото, което стои на пътя между теб и мечтите ти. Дори сега, когато в стаята сме само ти, аз и баща ти, ти си някак скована и не можеш да се отпуснеш. - изражението му рязко се промени и в погледа му не остана и следа от спокойния и любезен директор, с когото разговаряха досега. - Това трябва да се промени. - заяви той, след което се изправи, заобиколи бюрото си и започна да се разхожда из стаята, а Джак и Ребека го проследяваха с поглед. - Днешните младежи са отворени, нахакани, наперени, самоуверени. Повярвай ми, тукашните не са изключение. Ако малко отпусна дисциплината и им дам повече права, те ще използват това срещу колегите ми. Самочувствието им е до космоса, мислят се за най-интересните и непрекъснато се състезават. Момчетата се конкурират в спорта, в това кой име по-яки бицепси и кой кого може да набие. Момичетата непрестанно качват предизвикателни снимки в опити да им привлекат вниманието... А тези с гаджетата - те са най-големите. Натискат се по коридорите пред другите, за да се набият на очи и да се похвалят, че си имат приятел или приятелка. Имаме си дори гей-двойка - Таша Стюърт и Сандра Уилсън, и те не са по-различни. Веднъж ги хванах да се целуват точно пред вратата ми, бяха се напили. Тогава и двете получиха предупреждение и все още не смеят да ме погледнат в очите, защото знаят какви са последствията при второ нарушение.
-Значи училищният правилник забранява лесбо целувки пред директорския кабинет? Това ще си го запиша. - в мига, в който баща й започна с шегите, Ребека най-после си позволи да се отпусне, доколкото й бе възможно. Знаеше, че думите на директор Хил са верни, той не беше първият, който й казваше, че трябва да я кара по-леко. Винаги се впрягаше в най-малкото, лесно се отчайваше и още по-лесно губеше кураж. Родителите й непрекъснато й го повтаряха. На няколко пъти бе говорила с майка си за това, но никога не чу нищо различно. „По-спокойно. Няма какво да се впрягаш толкова. Бъди по-уверена." Лесно е да се каже, мислеше си тя, но да се направи... Имаше чувството, че никога нямаше да успее. Това бе и едната причина, поради която искаше да учи тук - не само заради престижа и репутацията на училището, но и за да се запознае с нови хора, да поживее известно време надалеч от родителите си и познатите си в Уесттаун. Може би тук нещата щяха да са различни, по-добри.
След като подписаха всички нужни документи и си поговориха още малко с директора, Ребека и баща й излязоха от кабинета.
-Довиждане, г-н Хил! - рече Ребека, докато си обличаше якето.
-Довиждане, Ребека. Ще се видим другия месец, когато започва училището. - махна й той. Двамата с Джак само си кимнаха в знак на довиждане, след което Конър влезе обратно в кабинета си и затвори вратата.
-Е? - подсмихна се Ребека, докато с баща й вървяха към колата. - Хареса ли го?
Той изчака малко, преди да отговори, сетне кимна уклончиво.
-Да, свестен тип е.
Тя се усмихна и го прегърна през кръста, докато вървяха по празния паркинг. Той направи същото, после се наведе и я целуна по челото, докато вадеше ключовете за колата от джоба на якето си.
-Моето момиче. - рече той, отново с едва доловима усмивка, която изчезна толкова бързо, колкото и се появи.

_________

Това беше краят на тази глава. Ако историята ви харесва, може да гласувате или коментирате. Лек ден! ❤