Fall (BG) 🇧🇬

Глава 17

-Война! – обяви Иван и постави картата си на масата. Девятка купа. На лицето на Саймън се изписа лека, едва забележима усмивка, докато изваждаше следващите карти от тестето си. Те показваха вале каро, десятка купа и дама пика, което означаваше, че печели. Той се усмихна, показа ги на Иван и прибра и петте карти, наредени върху масата.
-Печеля... отново. – обяви той гордо. Иван промърмори:
-Не знам дали се дължи на факта, че губя трети пореден път, ама тая игра взе яко да ми писва.
   Саймън не можеше да не се съгласи. Вече дванадесет часа стояха като пленници в столовата, заедно с останалите ученици, които бяха будни, и Авел Съмърс и София Отеро – учителката по рисуване, които изпълняваха ролята на надзиратели на учениците. Останалата част от училището беше обявена за забранена зона от предния ден, когато Джо им каза за пробива в сигурността и как пет „зомбита”, както той ги нарече, са убили двамата му колеги Чад и Питър и са влезли в сградата. Охранителите веднага предприеха мерки и обходиха голяма част от периметъра на училището, поставяйки специални незабележими въжета на няколко различни локации, които при най-лекото дръпване да издадат местоположението на зомбитата. Ако нещата тръгнеха по план, мъртъвците трябваше да се спънат в някое от въжетата и да активират алармата, при което екипът в готовност трябваше да изтича до определеното място възможно най-бързо, следвайки звука, и да застрелят изчадията в главата. Проблемът беше, че при обхождането охранителите не бяха попаднали на нито едно от създанията, а досега никое от тях изглежда не бе се спънало във въжетата. Това беше главната тема за разговори между учениците в столовата, които Иван и Саймън подслушваха с интерес. На съседната до тяхната маса стояха хулигани от техния и долния випуск и обсъждаха своите теории за мистериозните твари на всеослушание.
-Как ли изглеждат на живо? – питаше се Чък. – Дали са както по филмите, грозни и сбръчкани, с лепкава кожа и изпопадали зъби, или приличат на нас, ама малко по-бледи...
-Защо не идеш да провериш сам, Чъки? – рече му с насмешка Стейси, която се славеше с прякора си „Кифлата от 10-ти А”. – Така или иначе момичетата не ти пускат, може пък тия противни изчадия да го направят.
-Правилно. – намеси се Нейтън, мускулестият гигант, висок метър и деветдесет и осем, който пък гордо носеше прозвището си „Бигфут” (в превод: Голямата стъпка). – Стейси ще знае най-добре, бас ловя, че досега е стояла на горния етаж и им е била чекии и на петимата.
Бурен смях и овации огласиха помещението и накараха всички присъстващи да се обърнат раздразнително към групата гамени. Тях обаче не ги вълнуваше, че всички ги гледат, и си продължиха разговора. Стейси изгледа надменно към Нейтън:
-Откъде си толкова сигурен, че са на горния етаж, може да са тук, на първия. А може да са и в мазето... Няма как да знаеш, понеже не ти стиска да излезеш и на пет метра извън тази стая.
-Сякаш на тебе ти стиска!
-Аз съм момиче. – оправда се тя. – Ти си този, който винаги се прави на големият смелчага, а сега стои тук, скрит в стола, и се попикава от страх да иде до тоалетната сам.
-Охоо! – ухили се Били, един от другарите на Нейтън. – Нейт, братле, тука те спипа!
-Спипала! – ухили се Нейтън. – Тя да внимава аз да не й спипам п*тката, че ще я нацепя по-яко от току-що наострена брадва.
-Точно пък ти ли, малък Нейти? – изгледа го лукаво тя. – Ти и твоя деветсантиметров приятел не можете и в дупчицата на отворено кенче с бира да проникнете, камо ли някъде другаде.
Чувайки това, Нейтън блъсна масата, изправи се разярено и я погледна отвисоко:
-Ей ся щи го навра целия в устата и сама ще се увериш колко санта е, малка курветино!
В стаята отново гръмнаха смях и викове, а двамата спорещи се гледаха на кръв. След малко останалите също се изправиха и започнаха да спорят ожесточено, като всеки заемаше страна. Смехът рязко премина в злоба и всички изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се награбят и ще се сбият. Последваха викове, крясъци и злобни закани. Тогава Авел, който стоеше със София Отеро на една от страничните маси, се изправи и изрева с пълно гърло:
-ТИШИНА!!! – мощният му крясък прогърмя силно и изкара ангелите на всички в стаята, карайки проблемните хулигани да си седнат на местата, без да издават и звук. – Страхотно! – промърмори той и седна обратно на стола си. – Сега можех да съм навън да помагам на момчетата, да им бъда подкрепление, а вместо това Джо ме сложи тук да изпълнявам ролята на звероукротител на тия проклети пубери, дето не знаят друго, освен да се наливат с алкохол, да смъркат дрога и да се наричат един-друг с плоски обиди дето и баба ми може да ги измисли!
Неколцина от въпросните „пубери” го изгледаха на кръв, ала когато той се обърна към тях, веднага отклониха погледите си.
-Ако това ще е някаква утеха, изглежда се справяш страхотно. – отбеляза с усмивка София, докато бършеше стъклата на очилата си от външната страна с кърпичка. „Максуел Кинг” беше огромно училище, простиращо се на невероятната площ от половин квадратен километър. Както всеки можеше да се досети, такова голямо училище нямаше никак малък персонал, особено ако се имаха предвид десетките възпитатели, дежурящи по коридорите на общежитията, както и трийсетимата охранители, от които някои вардеха на пост пред предната и задната порта, други се разхождаха по коридорите и следяха за проблеми, а трети стояха в специално отделения офис на охраната и следяха стриктно записите от камерите на живо на монитора. Отделно имаше по три специалиста по математика и английски, а за останалите предмети – по два. От целия този персонал София Отеро без съмнение беше сред любимите преподаватели на учениците и не само поради факта, че беше най-младата учителка там, а най-вече защото винаги намираше общ език с тях. В нейните часове учениците никога не скучаеха, дори тези, които не обичаха да рисуват, се стимулираха да опитват щом видеха нейните майсторски картини, които спокойно можеха да се нарекат „произведения на изкуството”. София бе постъпила на работа миналата година, като се бе борила със зъби и нокти, тъй като за мястото имаше още двадесет и пет кандидати от най-различни краища на страната. Всички те бяха професионални художници, занимавали се с рисуване през целия си живот. Повечето от тях бяха и възрастни, на по петдесет-шейсет години, които са преподавали изобразително изкуство години наред. Когато беше разбрала това, Отеро се бе настроила скептично и дори бе отишла на финалното интервю с нагласата, че няма да бъде избрана. Шокът, когато разбра, че получава работата, беше толкова голям, че едва не припадна на място. Нея вечер бе вдигнала голям банкет, на който бе поканила цялата си рода, приятелите си и всичките си нови колеги. Понякога, когато се върнеше назад и си спомнеше, съжаляваше, че бе използвала толкова голяма част от спестените си пари за този банкет, но после се сещаше колко нови приятелства бе завързала него ден и как той бележеше началото на нова фаза от живота й, й олекваше.
-Джо си разбира от работата. – продължи тя, обръщайки се към Авел. – Имал е причина да те остави тук, може би смята, че не си готов. Още си много млад, сигурно не иска да те излага на опасности.
-Опасността е част от работата ми! – оспори той. – Бях наясно с това, когато я приех, наясно съм и сега. Джо не може вечно да ме пази и да ме третира като дете, на двадесет и две съм, забога! Трябва да ми има повече доверие.
-Въпросът не е в доверието. – продължи тя със спокоен тон. – Знаеш, че Джо те приема и те обича като син. Просто е загрижен за теб, опитай се да разбереш това, преди да тръгнеш с рогата напред. Ако наистина смяташ, че греши, говори с него, накарай го да разбере, че си достатъчно опитен и отговорен за работата.
Авел се замисли, въздъхна и кимна одобрително.
-Знаеш ли, винаги е дразнещо човек да спори с теб. – пошегува се той. – Винаги излизаш права.
-Може би защото винаги съм права. – отвърна на шегата тя и се усмихна. – Джо е в кабинета на охраната, отиди и говори с него. Аз ще наглеждам децата.
Той кимна и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна към групата хулигани и ги посочи:
-Предупреждавам ви, малки келеши, че ако издадете и гък без позволението на г-жа Отеро или й правите някакви проблеми, ще ви извия вратовете и ще ви дам на зомбитата да ви изядат.
-Авел! – изгледа го строго София.
-Само казвам. – вдигна ръце той и излезе.
   Отвън двамата пазачи на пост веднага го спряха.
-Накъде, човече? – попита го Авалон, с когото бяха близки другари и набори. – Джо каза да надзираваш за дисциплината вътре.
-Знам какво каза Джо, приятел. – рече Авел. – Сега отивам да говоря с него, недейте да ми се пречкате, буквално офисът на охраната е на десет крачки по коридора вляво.
Двамата пазачи се спогледаха, но не казаха нищо и го пуснаха да мине.
   Джо лежеше на дивана и гледаше вяло и несъсредоточено в една точка. Телевизорът беше пуснат, ала той отдавна му бе спрял говора. Най-много от всичко мразеше бездействието. Да имаше едно лесно, щеше поне да се изправи и да се разтъпче, или пък да отиде да провери как са колегите му, които вече 12 часа стояха на пост. Болката в крака му обаче не му го позволяваше и го принуждаваше да лежи на този проклет диван. Почувства облекчение, когато чу, че някой чука на вратата.
-Влез! – побърза да каже той и се изправи в седнало положение. Авел Съмърс влезе в стаята, затваряйки вратата след себе си, и скръсти ръце.
-Как си? – попита го той. Джо сви рамене.
-Все така. Отегчен от бездействие. На няколко пъти опитах да стана, но без успех. Онези твари ме метнаха като плюшена играчка. Все пак съм благодарен, че ми се размина с по-малкото зло. Можеше да ме убият, както направиха с Чад и Питър.
Авел се приближи и седна на дивана до него.
-Как изглеждаха? – попита младият охранител. Джо видимо се затрудни да отговори.
-Не помня точно. – отвърна накрая мъжът. – Всичко стана толкова бързо, с момчетата не можахме да се окопитим. Онези се появиха, изкъртиха желязната порта и я запратиха в отсрещната стена, както видяхте, когато пристигнахте. Опитахме да ги застреляме, ала напразно си изхабихме куршумите. Чак сега се сещам, че не опитахме в главата. Може би е трябвало. Не знам, наистина, просто... Просто не знам какво се случи. Едно можа да ти кажа: никога не бях виждал нещо подобно. Пазач съм тук от години, преди това бях бодигард на кмета, трениран съм да запазвам самообладание и спокойствие по време на кризисни ситуации, но този път... Този път беше различно. Почувствах страх, какъвто не смятах, че е възможно да изпитвам, какъвто никога преди не бях усещал. Краката ми се подкосиха, ръцете ми започнаха да треперят. Сигурно дори да бях опитал да ги застрелям в главата, нямаше да успея, защото пръстът ми едвам натискаше спусъка.
   Авел не очакваше разговорът да се стече по този начин. Никога досега не бе виждал Джо толкова сериозен и уплашен – Джо, който винаги вдъхваше кураж и смелост у другите, който бе спасил не един живот миналата година, когато имаше пожар в женското общежитие, сега седеше пред него в това окаяно състояние с треперещи ръце и тракащи от страх зъби. Това го накара да се запита дали да попита това, което беше дошъл да пита, и в крайна сметка се отказа. Вместо това му хрумна друга идея.
-Защо не дойдеш с мен в столовата? – рече той с престорена усмивка. – Там е и София, двамата ще си лафите, докато аз наглеждам ония клоуни от девети и десети клас. Ще се почувстваш по-добре да си сред компания, отколкото тук сам.
Лицето на старши охранителят грейна при това предложение, той се усмихна широко и кимна.
-Благодаря, синко. Идеята ми допада.
„Синко”. Авел не беше от мекушавия тип хора, които обичат да споделят за чувствата си и да ронят сълзи, ала всеки път, когато Джо го наречеше така, нещо в него омекваше и го караше да се чувства неописуемо щастлив и благодарен.
   Младежът помогна на Джо да се изправи, сетне преметна ръката му зад тила си и тръгна бавно към вратата, прикрепяйки го внимателно. Когато стигнаха столовата, Авалон отново се изпречи на пътя им:
-Какво правиш, той трябва да си почива.
-Това и ще прави. – заяви Авел и изгледа другаря си намръщено. – Няма смисъл да стои сам отатък, след като може да е сред приятели в столовата. Не си ли съгласен?
Авалон не възрази повече и го пусна да мине.
   Когато вратата се отвори, Иван и Саймън насочиха погледите си натам. Останалите направиха същото. Иван пръв се втурна да помогне на Авел да прикрепя Джо, Саймън последва примера му. Тримата помогнаха на пазачът да се добере до масата, а София му придърпа стола.
-Как си, Джо? – попита Саймън, докато двамата с Иван си придърпваха столове от съседната маса. – Чувстваш ли се по-живнал?
-Може да се каже. – отвърна мъжът с усмивка. – Къде са Пиърс и директор Хил, и те ли са на пост?
-Всички мъже са. – рече Авел. Джо веднага долови в гласа му онази нотка на недоволство, която така добре разпознаваше у него, но не каза нищо, само кимна.
   Чуха вратата да се отваря. Погледнаха – Конър Хил и Явор Пиърс влязоха в помещението, придружени от двама охранители. Щом видя Джо, директор Хил сбърчи чело.
-Защо си тук, трябва да почиваш. Нужен си ни, така не си помагаш на възстановяването.
-С цялото ми уважение, Конър, ако прекарам още минута в онази проклета клаустрофобична стаичка ще изкъртя вратата с ударения си крак и ще избягам навън при зомбитата. – Джо беше единственият, който можеше да си позволи да държи такъв суров тон на директора и да му се размине. Причините за това бяха две: беше по-възрастен от него с цели пет години, също така беше начело на охраната още преди Хил да стане директор. Освен това двамата бяха добри приятели, както и с Явор Пиърс. Тримата често бяха наричани от ученици и учители „звеното” или „ядрото” на училището. Отскоро Пиърс бе встъпил и в почетната длъжност на заместник-директор.
-Имаме проблем. – заяви той, докато сядаше на стола си.
-То да беше само един. – въздъхна София, приготвяйки се да чуе лоши новини.
-Досега бяхме в кабинета ми. – пое думата директор Хил. – Обсъждахме някои неща. Както виждате, положението никак не е розово, ала в скоро време ще се сблъскаме с друга голяма пречка: хранителните запаси.
-Но лавката е напълно заредена. – обади се Авел. – В кухнята има продукти, както и вода, не мисля, че това е най-важното в момента.
-Момче, щом ти казвам, че нещо ще представлява проблем, значи е така! – сопна се насреща му Конър и го изгледа намръщено. – Огледай се. Тук има над десет души, като броим и охранителите, ставаме над двадесет и петима, може би тридесет дори. Да не забравяме, че още не сме претърсили напълно общежитията за оцелели, а в Северното крило изобщо не сме стъпвали. Останалата храна може да ти изглежда много, но повярвай ми, ще свърши за нула време.
-Не само това. – продължи Пиърс. – Нямаме никакви лекарства ако нещо, недай Боже, се случи.
   Иван и Саймън не се намесваха в дискусията. Знаеха добре, че не са достатъчно възрастни, за да ги слуша някой, най-много щяха да си спечелят студени погледи от класния си ръководител и директора. Иван побутна приятеля си и му даде знак, че е време да се оттеглят на масата си. Саймън го послуша и двамата оставиха възрастните да решат проблема.