Fall (BG) 🇧🇬

Глава 11

Млякото на практика се дъвчеше. Беше станало на желе. Саймън мразеше желе. След десетминутна борба, момчето накрая се отказа от опитите си да яде. Стомахът го свиваше, ала не от глад, а от притеснение. Бяха изминали вече шест часа, а мъглата си стоеше все така гъста и не показваше намерения да се разсейва в скоро време. Междувременно хранителните им запаси не само че не бяха качествени, но и не бяха много на брой. А тепърва още хора можеше да се събудят в общежитията.
Макар всичко това много да притесняваше Саймън, имаше едно нещо, което взимаше превес и не го оставяше да мигне на спокойствие: Касиди. Кас, както той и останалите от групата обичаха да я наричат. За последно я беше видял в Уайттаун преди повече от месец, когато й бе идвал на гости, а за последно я бе чул на слушалката, докато Иван говореше с нея минути преди експлозията на машината. Била е навън, когато всичко е започнало, експлозията я е засегнала пряко. Може дори да я е убила на място. Колкото повече мислеше по въпроса, Саймън все повече се уверяваше, че шансовете приятелката им да е оцеляла не са особено големи. А тези мисли го подлудяваха. Измъчваха го денем и нощем и не го оставяха да спи спокойно. Тревожеше се и за Том, макар и да не бяха толкова близки. Искаше му се просто да излезе, да отиде до града и да потърси приятелите си. Но знаеше достатъчно добре, че и двата входа - главният и задният, се охраняват денонощно и че пазачите никога не биха го пуснали без изричното позволение на директор Хил. А директорът се беше изказал пределно ясно, че докато не разберат какво се е случило с двамата охранители, които са били пратени да огледат периметъра и после не са се върнали, никой няма да си подава носа извън територията на училищната сграда. Повечето събудили се бяха или учители, или новопостъпили ученици, с които не бе разменял и две думи на кръст досега. Поне си имаше Иван. В момент като този определено изпитваше отчаяна нужда да сподели тревогите си с някого, да освободи тежестта от плещите си. А в момента единственият, с когото можеше да говори свободно, беше най-добрият му приятел.
-Да му е*а майката! - изпсува Иван, докато сядаше на отсрещния стол на малката кръгла маса за 4-ма души. - Това мляко ли е или желе?
-Мхм. - Саймън се подсмихна. - И аз това си помислих.
-Ми нормално, погледни го. - Иван изсипа втвърденото кубче мляко в чинията си, забучи го в чинията си и го вдигна във въздуха, като то не промени формата си. - В затворите ги хранят по-добре. Не ме разбирай погрешно, това училище е върха в сравнение с предишното, в което бяхме с теб, но кухнята им е под всякаква критика...
-Как го правиш? - прекъсна го Саймън и го погледна въпросително право в очите.
-Как правя кое? - Иван не отвърна на погледа му, вместо това директно започна да яде от пилето с грах.
-Спокоен си. - отбеляза момчето с леко раздразнение. - Как потискаш емоциите си и си се правиш, че не ти пука. Стоим тук от няколко часа, а нито за момент не видях и най-малката следа от загриженост, изписана на лицето ти.
-Да не би да твърдиш, че ми е безразлично за това, което се случва навън? - Иван се взря гневно в приятеля си.
-Касиди и Том са някъде там, в града, сред мъглата, сами, вероятно уплашени. Седя тук и се побърквам от притеснение за тях, най-вече за Кас. Том най-вероятно си е вкъщи, все още беше болен, едва ли е излизал, но тя... Кой знае къде е, добре ли е, ранена ли е, жива ли е изобщо... Помисли ли изобщо за това?
-Не мога да повярвам. - лицето на Иван се изкриви от гняв. Саймън го забеляза, че свива ръцете си в юмрук и ги отпуска, както прави, когато е много ядосан. Този път той го бе ядосал, но не съжаляваше, вече трудно издържаше престореното ведро държание на другаря си, искаше да говори с него, да му сподели мъката си, а за целта трябваше и двамата да са на една и съща вълна. - Сериозно ли ме смяташ за такова коравосърдечно копеле, за каквото току-що ме описа? - продължи яростно Иван. - Питам те, Сай! Отговори! За такъв ли ме смяташ?
-Ванка, не става въпрос за това какво мисля за теб. Знаеш добре за какъв те считам.
-Знам ли?! - Иван стовари юмрука си върху масата и тя се разтресе. Той се изправи и изгледа Саймън от високо. - Спокоен съм бил. Да, Сай, правилно. Спокоен съм, или поне се преструвам на такъв и знаеш ли защо? Защото някой от нас трябва да е! Точно така, някой от нас трябва да е спокоен и да се държи адекватно, вместо да се взира няколко часа навън през прозореца, потънал в мрачни мисли за смърт и края на света!
Някой се обади от масата в дъното на столовата:
-Хей, човек, успокой се малко, не е нужно да правиш сцени...
-Замълчи! - крясъкът на Иван прогърмя и разцепи въздуха в стаята.
-Окей. - обадилият се млъкна и не се обади повече. Саймън на свой ред се изправи от стола си, ала отново му се наложи да гледа другаря си отдолу, понеже Иван беше с цяла глава по-висок и два пъти по-едър от него. Неслучайно прякорът, който Касиди му бе дала, беше „Мечо". Саймън пък често шеговито го наричаше „Мечок". Сега обаче той възприемаше Иван като истинска мечка, а себе си - като дребно агне, чакащо да бъде изкормено и изядено от мечката. Знаеше, че колкото и бесен да беше, Иван никога не би му посегнал, ала все пак когато спореха, накрая Саймън винаги отстъпваше, опасявайки се, че ситуацията може да се влоши много повече. Този път не беше изключение.
-Съжалявам. - промълви той и отново седна. - Не целях да те обидя.
-О, така ли? Е, познай какво, точно това направи!
-Казах, че съжалявам.
-Майната ти! - прецеди Иван през зъби и яростно се запъти към вратата. Докато минаваше покрай масата в дъното на помещението, онзи, който се бе осмелил да се обади, избегна погледа му и си дръпна стола встрани, давайки му път да мине.
Саймън подпря лакти на масата и сключи пръстите на ръцете си зад тила. Това определено не бе развоят на събитията, който очакваше. И със сигурност не искаше да обиди по такъв начин единствения си останал приятел. „Ще му се извиня." - реши момчето и кимна, макар никой да не стоеше насреща му. - „Но по-късно."
-Мястото свободно ли е? - обади се нечий глас до него. Саймън позна, че е момичешки. Обърна се и видя новата си съученичка. „Онази свенливата" - я беше нарекъл, макар самият той също да беше свенлив. В отговор на въпроса той само кимна и я подкани с поглед да седне. От трите свободни места около четириместната кръгла маса тя избра да седне на най-близкия до него стол. Дали не се опитваше да флиртува с него? Това би било нелепо, каза си той, особено имайки предвид факта, че досега не бяха провеждали нито един разговор, нито се бяха виждали повече от два пъти. Ребека Монтгомъри. Интересно, звучно име, помисли си Саймън, докато оглеждаше детайлно лицето на младото момиче и начина й на обличане. Звучеше някак царствено, възвишено. Така изглеждаше и самата тя - дрехите й определено не бяха никак евтини. Единствено шапката, която бе нахлузила върху главата си, изглеждаше стара и подобаваща на някой скитник. Ребека беше красива, притежаваше голям чар, който със сигурност щеше да си проличи още повече, ако се усмихнеше. Ала нещо в изражението й подсказваше на Саймън, че тя не се усмихва много често. Лицето й беше мрачно и сякаш криеше зад себе си голяма доза тъга и потиснатост. В много отношения докато я гледаше, Саймън припозна себе си.
-Съжалявам ако се натрапвам. - наруши мълчанието тя. - Ако искаш пространство, мога да седна другаде, съзнавам, че има предостатъчно свободни места, аз просто...
-Не, не ставай глупава... - лош подбор на думи! Понякога изобщо не се усещаше какви ги приказва. - Остани, на мен не ми, аз не... Тоест... Нямам нужда от пространство. - най-накрая успя да сформира цяло смислено изречение. Мразеше, когато се скунфузваше така, случваше му се почти ежедневно, особено пред момичетата във випуска, въпреки че в общи линии ненавиждаше по-голямата част от класа си. Момчетата го отбягваха, не го искаха в никой от отборите по баскетбол в час по физическо, някои се отнасяха с него подигравателно или му се присмиваха зад гърба. Момичетата пък се държаха надменно, сякаш бяха нещо повече от него, наричаха го „дребосък", заради ръста му, който беше 1,64см. В такива ситуации обикновено Касиди подпукваше момичетата с шамари, ритници и дори юмруци, а Иван правеше същото с момчетата, ала той самият никога не се бе осмелил да опита да се самозащити. Касиди и Иван му го повтаряха непрестанно: „Не е срамно да загубиш. Срамно е да не опиташ." И той го знаеше. Знаеше го и всеки път си обещаваше, че следващия път нещата ще са различни... Но сетне винаги се връщаше обратно в началната позиция. Ако не бяха приятелите му, със сигурност щеше да изпадне в дълбока депресия.
-По принцип не правя така. - гласът на съученичката му го върна обратно в реалността. - Не обичам да заговарям хората, ни най-малко пък да искам да седна при тях или нещо подобно. Просто сега... - направи пауза. Очевидно и тя изпитваше трудности в общуването, също като него. - Баща ми открай време ми повтаря, че трябва да бъда по-отворена, по-общителна. Така съм щяла по-лесно да завързвам приятелства. Сигурно е прав. Само че, както сигурно забелязваш, аз не... не мога, не умея да комуникирам добре с непознати.
-Е, ако това ще е някаква утеха, справяш се доста по-добре от мен. - усмихна се Саймън. - Настрана от двама-трима приятели, не умея да общувам с никого от съучениците си. Може би защото имаме напълно различни виждания за всичко. А може би защото съм прекалено свенлив и чакам те да завържат разговор с мен. Това никога обаче не се случва.
-Поне имаш приятели. - повдигна рамене Ребека, докато отпиваше от колата си. - Последният приятел, когото аз имах, се казваше Мистър Джонсън... Домашната ни котка. - казвайки това, тя леко се подсмихна и зачака да види неговата реакция. Той не се сдържа и се захили, макар и за много кратко.
-Жива ли е? - попита той. - Котката ти?
-Да, още е едва на четири годинки. - кимна тя. - На тази котка съм говорила повече, отколкото на всички други живи същества взети заедно. Ако не друго, поне е добър слушател и няма шанс да ме прекъсне, когато стигна до най-интересната част. - двамата прихнаха да се смеят едновременно. Чувството за хумор беше черта, която Саймън особено много ценеше у другите, тъй като самият той не я притежаваше. Радваше се, че Ребека има усет за такива неща.
-Благодаря, че ме разведри. - Саймън осъзна, че не може да свали широката усмивка от лицето си. - Наистина имах нужда.
-Повярвай ми, аз също. - тя отвърна на усмивката му. Беше прав. Така определено се разкриваше целия й чар. А той никак не беше малко.

_________

Това беше краят на тази глава. Ако историята ви харесва, може да гласувате или коментирате. Лек ден! ❤