Fall (BG) 🇧🇬

Глава 16

Очевидно беше задрямал, понеже го разсъни писукането на часовника му, който издаваше такъв звук на всеки кръгъл час. Погледна – минаваше шест часът надвечер. Когато изправи глава, видя на отсрещния стол Иван. Приятелят му се беше замислил за нещо, но когато го видя, че се е събудил, извърна глава към него и го изгледа продължително. Саймън отвърна на погледа му с надеждата, че това взиране един в друг ще доведе в крайна сметка до някакъв разговор. Оказа се прав. Иван проговори пръв:
-Смятах да те събудя, за да поговорим, но реших да те оставя да починеш. Часовникът ти обаче не те прежали. – той се усмихна, ала Саймън продължаваше да го гледа безразлично и без да влага каквато и да било емоция в погледа си. След скандала им първоначално смяташе той да му се извини, ала след като го бе обмислил, Иван също му дължеше извинение. Очевидно другарят му също бе достигнал до това заключение, защото побърза да каже: – Днес реагирах прекалено емоционално. Бях изнервен, напрегнат и, да си призная, бях уплашен от цялата тази каша, в която сме забъркани. Преструвах се, че съм добре, знаеш, че все така правя, отвсякъде се ограждам със стени и привидно изглежда, че не приемам нещата насериозно. Баща ми винаги ме е учил, че трябва да бъда силен, да не подвивам коляно пред опасността и да се изправям лице в лице със страховете си. Предполагам, че съм го приел прекалено насериозно. – до този момент Иван не погледна нито веднъж другаря си в очите, но реши, че за следващите си думи ще му се наложи. Събра сили и вдигна глава, поглеждайки към него. – Извинявай за по-рано. Както казах, бях напрегнат и си го изкарах на теб. Не беше правилно... Аз не ... Не бях...
-Благодаря, Ванка. – Саймън знаеше, че приятелят му не е от типа хора, които обичат да говорят за чувствата си, затова реши да го прекъсне. – Аз също съжалявам за това, което ти казах. Наясно съм, че Кас и Томи ти липсват, не мислех онова, което казах... Че не ти пука и така нататък.  
-Знам. – кимна Иван. – Касиди може да е момиче, но определено е по-силна от много момчета, които познавам. Ще се оправи навън, бъди сигурен. Тя не се предава без бой.
-Определено. – съгласи се Саймън и двамата се засмяха при мисълта за приятелката си и за това колко са се забавлявали заедно тримата.
   В този момент в стаята започнаха да мигат яркочервени светлини. Едновременно с това се чу и проглушителен звук, който изкара ангелите на всички в столовата, включително и на двете момчета. Всички познаха, че това е алармата, и се затичаха навън, за да проверят какво става. Иван и Саймън последваха тълпата. Излязоха във воайето пред стола и се запътиха по късия коридор, минаващ покрай офиса на охранителите и извеждащ директно навън пред паркинга. Докато бягаха по коридора, учениците видяха, че офисът на охраната е празен, явно вече бяха предприели мерки за това, което се беше случило. Каквото и да беше то. Алармата се включваше само в извънредни обстоятелства, следователно нещо много лошо се е случило или се случваше в момента. Когато групата ученици наизлязоха на паркинга пред училището, там ги завариха Явор Пиърс и Конър Хил. При срещата с погледите им, всички тийнейджъри побързаха да погледнат настрани.
-Какво правят тук тези хлапета?! – извика директорът на Явор Пиърс и се обърна към учениците: – Връщайте се обратно в столовата веднага!
Някой понечи да възрази:
-Но ние...
-Веднага! – повтори яростно директор Хил. – Не ме карай да повтарям, момче! – казвайки това, той се извърна към Пиърс. – Нещо е станало на западната порта, Джо може да е в опасност, да вървим, охраната вече тръгна! А вие какво още чакате, НЕЗАБАВНО СЕ ВРЪЩАЙТЕ В СТОЛОВАТА!!! – крясъкът му накара дори стените да треперят. Тълпата ученици не се двоуми и скоро паркингът се опразни. Всички се върнаха в стола... С изключение на Иван и Саймън. Двете момчета бяха влезли в коридора, но изчакаха класният им ръководител и директорът да заминат, за да излязат и да ги последват. Точно това и направиха. Прокраднаха се предпазливо до външната врата и я отвориха, след което тръгнаха тихомълкум след учителите.
 
   Алармата се чуваше и отвън. Звукът от пищенето й се бе слял със силните викове, идващи откъм западната порта, която служеше за заден вход към училището. Тази порта също беше добре охранявана от трима, понякога четирима охранители. Сега обаче нещата се бяха променили. Иван вървеше напред и даваше знаци на Саймън да го следва плътно. Когато двамата се приближиха достатъчно близо, разпознаха, че на земята до портата лежат три тела, облечени в униформи. Очевидно бяха от охраната. Телата не се движеха, а край тях кръжаха около десетима души, сред които и Конър Хил и Явор Пиърс. В следващия момент класният им ръководител си извърна погледа и погледна право към тях, сякаш знаеше, че са там и ги шпионират.
-О, не! – Пиърс се цапна по челото. – Забога, момчета, не трябваше да виждате това!
Конър и останалите присъстващи се обърнаха и също видяха момчетата. Иван първосигнално бе понечил да се скрие, но откри, че няма смисъл, след като ги бяха забелязали, и двамата със Саймън се показаха. Когато се вгледаха видяха, че едно от телата все пак помръдва.
-Любопитството на вас тийнейджърите няма граници! – сопна се директор Хил. В гласът му обаче вече не присъстваше онзи плътен страховит тон, който караше учениците да се попикават от страх. Сега в тона му се усещаше нотка на тъга и дори на отчаяние. Лицето му също бе придобило загрижено изражение.
-Те да не са... – Саймън посочи телата на земята и класният им кимна:
-Мъртви са. Само Чад и Питър, Джо се е разминал с нараняване.
-Меко казано. – обади се единият от падналите на земята. Чак сега Иван и Саймън познаха, че това е Джо – един от най-приятните и забавни хора в училището, поне за тях. Неведнъж ги бе пускал да влязат през портите на училището, когато с Касиди са се връщали късно вечерта след вечерния час. Бяха му много благодарни за това.
-Какво е станало? Защо алармата звучеше? И защо западната порта е разбита на земята? – Иван посочи срутилата се желязна врата, лежаща разбита на земята.
-Тъкмо това ще ни обясни Джо. – заяви Пиърс и всички погледи се насочиха въпросително към охранителя. Няколко от другарите му му помогнаха да се изправи и го придържаха, за да не падне. Джо реши да кара направо, както правеше винаги:
-Положението е по-лошо, отколкото си мислихме. Трябва незабавно да отидем в столовата при останалите ученици и да не мърдаме оттам. Охраната ще пазим 24 часа, ще стоим на смени.
-Кой направи това? – настоятелно попита Шейн, най-младият охранител. – И защо е убил Чад и Питър?
-Не кой. А какво. – поправи го Джо и погледна сериозно към Конър Хил. – Бяха зомбита. Някъде към петима. Имаха нечовешка сила, изкъртиха оградата, ухапаха Чад и Питър и ги оставиха да им изтече кръвта. Мен ме метнаха като че ли бях въздух под налягане, не ме ухапаха, може би не съм вкусен, кой знае... Въпросът е, че влязоха през задния вход... И в момента... – той направи пауза, за да си поеме дъх. Иван си даде сметка, че никога преди не го бе виждал толкова уплашен, а това говореше много за Джо Кемпбъл. – В момента са някъде из сградата.
   Съобщавайки това, Джо се отпусна в хватките на колегите си, оставяйки се те да го носят. Докато всички тичаха към столовата, Саймън още обмисляше чутото. Ако казаното от Джо беше вярно, в училищната сграда бяха проникнали пет зомбита със свръхчовешки сили и с желание да убиват. А единственото, което стоеше на пътя им, бяха охранителите.
   Беше обявена аварийна ситуация. Не се позволяваше на никого да излиза от столовата, единственото друго помещение, на което на учениците им беше позволено да ходят, бе тоалетната и то с придружител до вратата. Останалата част от сградата беше обявена за забранена зона.

_________

Това беше краят на тази глава и финалът на част 2. Очаквайте част 3 скоро. Ако историята ви харесва, може да гласувате или коментирате. Лек ден! ❤