Fall (BG) 🇧🇬

Глава 34

Анна седеше на масите отвън, потънала в размисли. Свали колието от врата си и започна да го разглежда, като че ли го виждаше за пръв път. Спомни си деня, в който Джейсън й го бе подарил. Оттогава мина една година, но тя нито веднъж не го бе свалила. Беше се превърнало в част от нея. Всеки път, когато го погледнеше, то й напомняше за безграничната любов, която двамата споделяха.

2 години по-рано
-Не мислиш ли, че малко се престараваш? - попита я Кандис, докато я наблюдаваше как търчи като торпедо из стаята. - Това не ти е държавен изпит, Ани, не е нужно всичко да е перфектно до последния детайл, ще уплашиш момчето.
-Не е просто момче, Ди. - на Анна й се прииска да се разтанцува из стаята. Беше завладяна от комбинация от вълнение, лека уплаха и неземно щастие. - Това е той, не разбираш ли? Виждам го всяка сутрин, когато се отбия през Starbucks за кафе. Стои там с приятелите си на някоя от големите маси и се смее. Винаги е засмян или поне усмихнат до уши. Знаеш, че именно той е гениалният ученик, от когото господин Харингтън е толкова впечатлен и не пропуска да го хвали удобен случай. А господин Харингтън не хвали никого.
Кандис я гледаше с усмивка и клатеше глава.
-Досега не вярвах на приказките, че любовта подлудява хората, но ти май успя да ме разубедиш.
-Говоря сериозно, Кандис! - Анна седна като омагьосана на дивана до нея и й хвана ръката. - Никога преди не съм изпитвала толкова силни емоции. Никога. Познаваш ме, винаги съм повтаряла, че кариерата и образованието трябва да са на първо място и човек не бива да се разсейва от тях за нищо на света. Сега обаче вече не съм толкова сигурна... Не мога да спра да мисля за него. Вчера като влязох в кафенето изобщо не обърнах внимание на надписа „мокър под". Не изминах и пет крачки преди кракът ми да поднесе. Вече бях на няколко метра от пода, когато внезапно усетих как две здрави ръце ме хващат през кръста и ми помагат да се изправя. Погледнах и видях него - стоеше до мен и ми се усмихваше. За няколко секунди и двамата мълчахме и се гледахме като хипнотизирани, досущ като по филмите. Отдавна нямаше опасност да залитна, но ръката му все още беше на кръста ми, а това само ме караше да треперя още повече. Той пръв се съвзе от моментния транс, така да го нарека, и ми предложи да ме почерпи с кафе. Мен, една напълно непозната, представяш ли си?
-Да, Ани, разказваш ми го за трети път...
-И докато чакахме да ми направят кафето, се заговорихме. Попита ме какво уча, кой ми преподава. Да беше видяла лицето му, когато разбра, че един и същи учител ни е преподавал. Така се зарадва, дори не знам защо.
Анна беше перфекционистка. Свършваше всяко нещо, с което се захванеше, извън границите на перфектното. Съквартирантката й Кандис неведнъж я възспираше и й казваше да не се впряга за излишни неща. Сега обаче дори тя не можа да я спре. Стаята в квартирата им буквално светеше от чистота, по повърхността на мебелите не се виждаше и прашинка, трапезата беше препълнена с най-разнообразни ястия, всичките домашно приготвени от Анна, с малко помощ от Кандис.
-Ако онази Зара от феминитската група можеше да те чуе сега, щеше да получи главоболие. - Кандис не беше от завиждащите токсични приятели, на каквито човек ежедневно попадаше в последно време. Макар да се преструваше на отегчена от приказките на Анна, в действителност тя истински се радваше, че приятелката й е толкова щастлива, само се надяваше въпросният мъж да не е като тези, с които тя и момичетата от феминистката група се бяха срещали.
-Мислех, че напусна феминистките?
-Така е. - кимна Кандис. - Мислих, че при тях ще получа подкрепа и съвети как да продължа напред, вместо това седях по два часа в помещение, наподобяващо мазе, седнала на стол и слушайки омразни приказки как мъжете били еди-какви си. Като искат, да се чукат помежду си, няма да ги съдя. Ако обаче не са лесбийки, да вземат да си отварят по-малко устите и да отворят повече съзнанието си за света, който ги заобгражда, вместо да ходят да плюят токсичната си омраза навсякъде.
-И сама не бих могла да го кажа по-добре. - Анна се протегна и я прегърна. - Благодаря ти за помощта, нямаше да се справя навреме без теб.
-Ами! - Кандис стана от дивана и взе дамската си чанта. - Ти си огън момиче, теб не те мисля. За себе си повече ме е страх, днес научих, че майка ми смята да идва този уикенд, сякаш не се видяхме миналата седмица, ами иска сега отново да ми развали кефа. Сега трябва сто часа да я уговарям по телефона, че имам много изпити и нямам време.
Двете се засмяха. В същото време се почука на вратата.
-Ха! - Кандис й намигна. - Това трябва да е твоят принц на бял кон. Ще се омитам оттук. Желая ви приятна вечер... Само да не го заваря в леглото ти като се върна.
-Нищо не обещавам. - Анна се засмя и двете се запътиха към вратата. Кандис отвори и се спря, за да го огледа от глава до пети.
-Ъм... Добър вечер. - Джейсън стоеше пред нея, леко скунфузен, понеже не очакваше в стаята да има някой друг. - Да не би да съм объркал стаята, търся...
-Знам кого търсиш, мъжки. - Кандис се извърна към Анна, която стоеше по-встрани. - Впечатлена съм, Ани, страхотно парче е!
-Кандис... - Анна се изчерви от срам, но в същото време не можа да сдържи смеха си.
-А колкото до теб... - съквартирантката й се обърна към Джейсън и му смигна. - Разстроиш ли я, ще ти извия врата и ще ти навра главата в задника. Дотогава... Приятно прекарване! - тя подмина Джейсън, като не пропусна да му се усмихне. Междувременно Анна най-накрая набра смелост да се покаже на вратата. В мига, в който Джейсън я видя, усмивката му засия още по-силно и той измъкна букет с цветя иззад гърба си и й ги подаде:
-Добър вечер, Ани.
-Благодаря ти! - ако имаше едно нещо, което Анна обичаше повече от специалността си, това несъмнено бяха цветята. Обожаваше ги, където и да отидеше винаги си набираше голям и разнообразен букет и винаги й дожаляваше, когато увяхнеха и й се налагаше да ги изхвърли. - Аз... имам нещо като слабост към цветята. - призна си тя.
-Така разбрах и аз. - рече той с усмивка.
-Откъде?
-Едно птиченце ми каза. - той се наведе бавно към нея и я целуна леко и нежно по бузата. Това беше достатъчно да я накара да потрепери от вълнение. - Тук ли ще вечеряме?
-Да... Тоест... Ако нямаш нищо против.
-Разбира се, че не. - той си свали якето, остави го на закачалката и влезе в стаята. Тя затвори вратата зад гърба му и го поведе към масата.
-Сложих приборите ти на това място. - посочи тя притеснено. - Но ако искаш можеш да седнеш другаде, няма проблем...
-Ани. - Джейсън я погледна. - Не се притеснявай. Ще седна там, където си ги сложила. - погледът му й действаше като опиат и автоматично я отърва от всичките й притеснения.

След като прекара цялата вечер в денонощния бар „Плаза", намиращ се на две пресечки от жилището им, Кандис реши, че е време да се прибира. Минаваше полунощ, когато се върна в квартирата. Не знаеше какво ще завари, но в края на краищата очакванията й се свеждаха до два възможни варианта: нещо да се е объркало и да завари Анна разстроена, или всичко да е минало по вода и да я посрещне щастлива. За щастие, се оказа второто.
Веднага щом я усети, че влиза, Анна изтича и се хвърли на врата на съквартирантката си от радост.
-Предполагам няма нужда да питам как е минало?
-Беше по-добре, отколкото си представях! - Анна я пусна и я поведе към дивана. Двете седнаха и Кандис заслуша с интерес. - Той е невероятен! - Анна не можеше да свали усмивката от лицето си. - Толкова галантен, гримлив и внимателен, потресена съм... Не вярвах, че още съществуват мъже като него.
-Защото се издирват под лупа. - отвърна шеговито Кандис. - Подари ли ти цветя?
Анна повдигна вежди.
-Откъде знаеш?
-Кой мислиш му каза, че ги обичаш? - засмя се тя. - Нали нямаш нещо против?
-Против ли? - Анна отново я прегърна. - Ти си най-добрата приятелка, която човек може да поиска!
-Не оспорвам очевидното.

1 година по-късно
-Какво ще поръчате? - Анна осъзна, че я питат за втори път. Беше се отплеснала, чакайки Джейсън да се появи през входната врата.
-Бяло вино. - поръча тя, без да откъсва очи от вратата.
Звъненето на телефона разсея разпокъсаните й мисли. Тя се пресегна към чантата си и го извади. Беше Джейсън. На лицето й се изписа широка усмивка, докато доближаваше телефона до ухото си.
-Джей, къде си?
-Погледни напред.
Анна изпълни заръката му и погледна, но не го видя никъде.
-Не те виждам.
-Защото съм тук. - внезапно някой отзад я хвана за раменете и тя настръхна неволно. Джейсън заобиколи пейката и се настани до нея.
-Понякога си голям идиот. - засмя се тя и се сгуши в него. Той уви ръката си около нея и я притисна силно към себе си, забивайки носа си в идеално сресаната й дълга кестенява коса.
-Миришеш прекрасно. - прошепна той в ухото й. - Нов парфюм?
-Да. - тя се подсмихна лукаво, облегнала се на рамото му. - Нарича се „душ". Трябва да го пробваш, лъхаш ми на пот.
Той се засмя, разтвори блузата си и нарочно пъхна главата й отдолу.
-Не, да не си посмял! - тя напразно се съпротивляваше, той не я пускаше. - Джей, хората ни гледат, стига... - Анна едновременно се дърпаше и се смееше, а той не се предаде, докато не изкара главата й от горната страна на тениската си и двамата се целунаха. Хората наоколо ги зяпаха, но на тях не им пукаше. Всеки път, когато устните им се допираха, светът наоколо се стопяваше като восък и изчезваше. В тези моменти те бяха единствените двама души на Земята. Единствените.
-Ани, исках да говоря с теб за нещо. - призна той, когато двамата се пуснаха. Тя кимна и се усмихна, докато разглеждаше менюто.
-Знаех си, че не ме покани на вечеря току-така. Годишнината ни мина, скоро не се очертава повод да излизаме на ресторант.
-Така е... - той бръкна в джоба си, извади нещо и го скри зад гърба си. Анна усети, че нещо я жегва, макар да не беше сигурна какво точно, и затвори менюто. - Ани, през последната година ми се струпаха много неща. Имах малък краен срок да предам дисертацията си, а още не я бях започнал, работех на две работи, едвам успявах да си разпределя времето, а като капак на всичко дядо ми почина преди по-малко от месец. Това наистина разби сърцето ми, понеже винаги съм държал много на него, повече, отколкото на собствените си родители. Наистина ми се насъбра много.
-Джей... - Анна сложи ръката си на бузата му и избърса сълзата, която беше на косъм да потече от окото му. Той хвана ръката й и се усмихна. В него момент беше нетипично емоционален и Анна не беше сигурна защо. За момент се усъмни, че може би се кани да й съобщи някоя лоша вест и се приготви да я посрещне.
-Мисълта ми е - той бавно започна да вади ръката си иззад гърба, - че във всички тези моменти, ти беше до мен. Даваше ми сила, кураж, както и мотивация да продължа да се боря, да не се отказвам. Нямаше да се справя без теб. Ти ми вдъхна смелост, каквато не притежавах досега. И именно тази смелост сега ми дава силата да направя това. - Джейсън протегна ръката си напред към нея, а това, което държеше, я слиса и я остави безмълвна. - Анна Робинсън. - изрече името й с такава жар, с такава обич, че направи момента още по-емоционален за нея. - Ще се омъжиш ли за мен?
-Да! - Анна осъзна, че избърза, но се опасяваше, че ако се забави, няма да може да отговори. Сега и двамата с Джейсън се отдадоха на емоциите си и се разплакаха едновременно. Сълзите разваляха грима й и спиралата й се разтичаше, но това изобщо не я интересуваше в момента. Гледаше го право в очите, той правеше същото, докато слагаше пръстена на ръката й. Секунда по-късно се прегърнаха и тя зарови лице във врата му.
-Толкова много те обичам, Ани... - прошепна той в ухото й.
-Аз също... Толкова много. - отвърна тя. Той сложи ръката си на кръста и и я притисна към себе си още по-силно. В следващите няколко минути двамата сякаш бяха потънали в забравата, отказваха да се пуснат, отказваха да говорят. Музиката от ресторанта и хорските приказки не стигаха до ушите им, единственото, което чуваха, бяха ударите на сърцето на другия.
-Имам още нещо за теб. - рече той, когато най-накрая се пуснаха.
-Олеле, още нещо? - тя избърса сълзите си и зачака нетърпеливо. Той бръкна в джоба си и извади оттам едно сребристо колие. - Евтино е, за разлика от пръстена, исках да ти взема нещо по-скъпо, но всички други ми се видяха прекалено екстравагантни за твоя вкус, докато това е някак си по-семпло и по-обикновено.
-Джей, прекрасно е. - Анна се обърна с гръб и преметна косата си отпред, докато той й го слагаше. Колието беше в полукръгла форма, материалът, от който беше изработено, наподобяваше сребро, а в центъра на кръга имаше изобразен един лебед, обърнат надясно.
-В мен е другата половина. - Джейсън извади друго колие и си го окачи сам, след което й го показа. На него беше изобразен друг лебед, само че обърнат наляво. - Когато двете се слепят, образуват сърце. Знам, че е клиширано, но ми хареса, надявам се и ти да мислиш така...
Тя го сграбчи за вратовръзката и го целуна страстно, без да го остави да довърши изречението си.

Сега лебедът на колието й си стоеше сам-самичък, също като нея. Анна си даде воля да спре да подсмърча и избърса сълзите, които се стичаха от очите й като реки, навлажнявайки гладката й кожа.
-Какви ги приказваш, как така ме е изпързаляла? - тя позна гласа на Джъстин Ариас, онзи напереният, както тя го определяше.
-Ей така, бе човек, чисто и просто те е изпързаляла, както теб, така и всички ни. Джейн току-що ми го каза, Зара изобщо не е спирала цигарите. - това пък беше Трой Джоунс, онзи, който се беше опитал да им обясни какво са видели в хотел „Каскада". След малко двамата се подадоха иззад ъгъла и се заканиха да седнат на масата, но се спряха, когато я видяха.
-Ани? - изтръпна, когато чу да я наричат така. Не понасяше друг да се обръща към нея така, освен Джейсън.
-Анна. - не се поколеба да го поправи. Трой кимна.
-Извинявай. Анна, станало ли е нещо? - той се приближи и седна на другата пейка. Джъстин се настани до него и отвори бирата си.
-Дълга история, не ми се говори.
-Защо? - попита Джъстин, ала Трой го побутна и му даде знак да мълчи.
-Знаеш ли, понякога единственият начин да свалиш товара от плещите си, е като го споделиш с останалите. - Трой се пресегна и понечи да хване ръката й чисто приятелски, ала тя се отдръпна. - Извинявай, просто исках да съм съпричастен.
-Знам. - кимна тя. - Съжалявам, но просто предпочитам да не го правиш.
Трой кимна и двамата с Джъстин се спогледаха. Следващата минута измина в неловко мълчание. Накрая Джъстин реши да разчупи леда, или поне да опита:
-Готино колие. Отде го взе?
-Забога! - Трой закри лицето си с длани от срам.
-Какво, просто завързвам разговор! - издразни се той, ала Анна вече се беше запътила към входа на магазина. След малко се чу трясъкът на вратата, при което отново настана тишина. Джъстин повдигна рамене и отпи от бирата си.
-Женска му работа.
Трой се извърна към него и поклати глава.
-Джъстин, обичам те, но все още ме удивлява какъв кретен можеш да бъдеш понякога.
-Казах ти, просто завързвах разговор. Да не мислиш, че ми пука откъде си е взела гердана. - изрече нервно той.
-Според теб не е ли очевидно? Ти изобщо погледна ли колието, или просто реши да импровизираш и да кажеш „Готино колие".
-И ти какво откри, след като така внимателно изследва с поглед колието? - Джъстин го погледна с насмешка. Трой винаги се дразнеше, когато правеше така.
-На средата му беше изобравен лебед с формата на половин сърце, освен това целият камък беше в полукръгла форма, какво ще рече това според теб?
-Че мацката има странен вкус?
-Че си има приятел! - отвърна Трой с раздразнение. - Най-вероятно той й го е подарил, а може би обратното, кой знае. Въпросът е, че държеше това колие в ръцете си и плачеше, това значи, че приятелят й липсва. Сигурно у него е другата половина. Баща ми и майка ми са имали подобни, когато са били млади. Понякога си страшно несъобразителен и под „понякога" имам предвид абсолютно винаги, също като Зара, ако не и по-зле.
-О, моля ти се. - Джъстин махна с ръка. - Седнала тука да ми циври за приятеля си, държейки колието си в ръце. Имам чувството, че съм влязъл в сапунена опера.
Трой не вярваше, че приятелят му ще стигне толкова далеч. Известно време никой от двамата не проговори, докато Джъстин пиеше спокойно от бирата си.
-Знаеш ли... - Трой се изправи от пейката и го погледна отгоре. - Тази твоя роля на тежкар и на бунтар отдавна загуби смисъла си и излезе извън релси. Моят съвет е да спреш да се преструваш на човека, който смяташ за своя по-готина версия и да се опиташ отново да бъдеш старото си аз - момчето, с което се сприятелих в първи клас, с което съм споделил най-мрачните си тайни и на което знаех и все още знам, че мога да се доверя на сто процента за всичко. Може да смяташ, че така ще се харесаш повече на околните, но повярвай ми, изобщо не е така.
Казвайки това, Трой влезе в магазина и остави приятеля си с надеждата, че ще премисли над думите му, макар да осъзнаваше, че най-вероятно нямаше да го направи.