Глава 25

4 1 0
                                    

-Хари? – обърна се и разтърка уморено очи. Към него се приближаваше касиерката Челси, държейки в ръцете си две чашки с нес кафе. Подаде му едната и той я прие с радост. Усети как синосите му се отпушват при вдишването на аромата на топлото кафе. Толкова се беше вглъбил в работата си, че бе забравил да яде и да пие течности. Смяната му свършваше след по-малко от час, след това колегата му Лестър щеше да го замести. Вече изгаряше от нетърпение да се просне на кушетката в коридора и да заспи като пън. Възрастта все повече си оказваше влияние. Скоро вече нямаше да може да бъде охранител, усещаше го. Тялото му не издържаше на физическа натовареност както едно време. Веднъж да се пенсионирам, казваше си. С нетърпение чакаше да навърши 63.
-Не слушай онази жена. – Челси заобиколи стола му е започна да го масажира за вратните жили, както знаеше, че обича. – Знам, че работя тук няма и две години, но държи да ти кажа, че с никой друг не се разбирам така добре, както с теб. Помогна ми, беше до мен, когато имах най-голяма нужда. Покрай целия скандал между баща ми и сестра ми, а после между баща ми и приятеля ми... – тя въздъхна, взе си чашата и отпи от кафето. – Откакто се познаваме гледам на теб като свая бащинска фигура. Знам, че звучи странно, имайки предвид факта, че си имам истински баща, който си е жив и здрав и живее тук, в Даунлайт, само на няколко пресечки от моя дом, но е факт. Преди беше различен. Откакто се разделиха с майка, нещо в нещо се пречупи. И сестра ми отнесе томахавката.
-Сестра ти е силна личност. – Харисън се извърна и я погледна от мястото си. – Както и ти. И колкото и особен да е баща ви, той все още ви обича повече, отколкото можете да предположите. Повярвай ми, човек не познава този вид обич, докато самият той не се сдобие с дете. В мига, в който вземеш мъника в обятията си и го погледнеш в сините, бистри като океан очи... Тогава си даваш сметка, че животът ти не струва нищо в сравнение с неговия. Че желанията, нуждите и претенциите ти вече не са ти приоритет и никога няма да бъдат. Важно е само едно единствено нещо... Неговата безопасност. – Харисън осъзна, че отдавна е сменил темата. – Не виня Алис Кларк и не й мисля злото. Знам, че под тази престорена арогантност и гордост стои жена, която обича  сина си и е готова буквално да мине през огъня и да извърши немислимото, за да стигне до него. Аз нямам правото да я задържам и да й преча. Никой от нас няма. Ето защо сега, когато алармата за пожар се включи, ще си направя оглушка и ще се престоря, че наистина им се връзвам на въдицата.
   Челси спря да го масажира, заобиколи стола и го изгледа въпросително.
-За какво говориш? Хари, каква аларма?
-Стените тук са тънки. – рече той. – А аз случайно бях в тоалетната, докато групата им обсъждаше стратегията си за бягство насред коридора.Недомислено от тяхна страна, но предполагам е нямало празно помещение, където да отидат. – той посочи алармата на тавана над тях. – Всеки момент това чудо ще се разпищи. Алис ще натисне бутона в другия край на сградата, привличайки всички нас там, докато тя и останалите родители се измъкват.
   Челси нямаше време да каже нищо, тъй като в мига, в който пазачът привърши изречението си, червената светлина освети коридора и алармата се разпищя. След няма и пет секунди цялата сграда оживя, хора наизлязоха от всички стаи, че се плач на бебе, при което Харисън веднага влезе в съседната стая при жена си, за да успокои детето си. Останала без думи, Челси наблюдаваше как хората бягат във всички посоки, объркани накъде да поемат. След малко Алис Кларк изникна от предния коридор задъхана и изкрещя:
-Пожар! Всички към северното крило, бързо!
Неколцина останаха на местата си, нерешени какво да правят, но навалицата я послуша и се запъти към северното крило, включително цялата охрана. След малко Харисън се подаде от съседната стая.
-Не е правилно. – Челси го изпревари, преди да й е казал нещо. – Трябва да ги предупредя, Хари.
-Недей. – гласът му омекна и той я погледна умолително. – Остави ги да отидат при децата си.
-Но, Хари...
-Заради мен. – той се усмихна. – Знаеш, че така е редно.
Казвайки това, Харисън затвори вратата, оставяйки жена си и дъщеря си вътре, и хукна след колегите си. След една минута Челси беше единствената останала в коридора.
 
-Проработи. – Ед наблюдаваше разярената тълпа, бягаща към северното крило, през процепа на вратата. – Сега какво?
-Чакаме Алис да ни даде знак, че е чисто. – припомни му Дейвид. Дилайла си гризеше ноктите – стар навик от училище, който се проявяваше само, когато беше изнервена до краен предел. Дейвид забеляза това, седна до нея на канапето и я прегърна през рамо. – Ди? Какво има?
-По-скоро какво няма, Дейвид. – той долови в гласа й нотка на горчивина. – Всяка минута, всяка секунда, в която мисля за момчето ни, стомахът ми се свива. А само като си помисля колко сме далеч от училището... Толкова много неща могат да се случат, докато стигнем там.
-Пиърс няма да го позволи. – увери я той. – Класният им е най-силният и корав мъж, когото познавам. Имам предвид психически. Говорил съм с него достатъчно пъти, за да разбера що за характер е. Ако трябва да избера един човек, който да се грижи за сина ни, без колебание ще посоча него.
-Дано само е също толкова грижовен и за дъщеря ми, както за синовете ви. – Джак се изправи и закрачи нервно из стаята. Ед есути притеснението под безразличния му вид и го хвана за рамото, ала той се отдръпна рязко. – Какво правиш? – явно не му беше до сближаване.
-Исках само да ти вдъхна кураж, човече.
-Виж какво, Еди, оценявам загрижеността ти, но не си падам по приятелски потупвания по рамената и мъжки прегръдки.
-Какъв ти е проблемът? – Дейвид го изгледа с явно раздразнение. – Не си единственият, който е поставен в това положение, всички сме. Той просто се опитваше да ти помогне.
-Да ми помогне? – Джак се изсмя в лицето му. – Страхотен начин за помощ. Какво, трябва да се почувствам по-добре и да ми олекне като ме потупа по рамото ли?
-Пак е повече, отколкото ти си допринесъл. – Ед скръсти ръце. – Дейвид и аз измислихме плана, Дилайла също се включи, Алис пък в момента помага за осъществяването му. Ти си единственият, който през цялото време стоя и не прави нищо. Най-малкото поне не се праскай и не се дръж като кретен.
Дак пристъпи към него и го изгледа на кръв.
-Или какво, мъжки?
-Добре, това е достатъчно! – Дейвид пусна жена си и се приготви да стане. – Успокой си страстите.
Ръката на Джак беше свита в юмрук. Това не убягна от погледите на Ед и Дейвид.
-Смяташ да ме удариш ли? – попита сдържано Ед. Двамата стояха вперили поглед един в друг. В очите на Джак обаче не се разчиташе нищо освен ярост и злоба.
-Ако не спреш да ми лазиш по нервите, то да, точно това смятам да направя.
-Дейв... – Дилайла уплашено се извърна към съпруга си, но той й даде знак да пази тишина.
-Няма страшно. – прошепна й той. – Ако се наложи, ще се намеся, ако трябва физически.
-Чувам ви как си шептите, гълъбчета! – Джак не откъсваше поглед от Ед. – Не си мисли, че фактът, че си по-висок с една глава, ще ми попречи да ти размажа самовлюбената физиономия.
-С удоволствие ще те гледам как се пробваш. – Ед стисна зъби и го изгледа заплашително.
   В следващия миг двамата скочиха един върху друг и започнаха да се млатят. Дилайла изпищя, а Дейвид скочи от канапето и хукна да ги разтърве. Докато ги стигна обаче Ед вече стоеше зад Джак, увил ръката си около врата му. Джак напразно риташе и се мъчеше да се отскубне, Ед го стискаше толкова здраво, че заплашваше да му спре въздуха.
-Стой мирно! – извика той и стегна още повече ръката си. – Спри да се гърчиш!
-Еди... – Дейвид познаваше кога приятелят му беше в онова си разярено състояние, в което не беше способен да мисли напълно ясно, затова се приближи бавно до него и го хвана за рамото. – Еди, пусни го.
Едуард го погледна, но не отпусна ръката си.
-Еди, задушаваш го. – говореше тихо и спокойно, знаеше, че високият тон само ще влоши нещата. – Погледни го, не може да диша. Научи си урока, сега го пусни, става ли? Хайде, човече, просто го остави. Моля те.
В очите му отново проблясна погледът... Онзи поглед. Погледът на лудостта, който караше косата на Дейвид да настръхне. Откакто го помнеше, приятелят му имаше проблеми с гнева. Не умееше да контролира емоциите си. Неведнъж се бе случвало да удря и него в прилив на ярост и после моментално да съжалява. Най-фрапиращият случай, който Дейвид още и още не можеше да избие от главата си, бе вечерта на 12-ти юли. Фактът, че помнеше и датата, го плашеше още повече.
 
   Онази вечер имаше буря. Не каква да е, а силна буря. С Дилайла и Саймън се бяха настанили удобно на дивана и си бяха пуснали филма „Убежище” по книгата на Никълъс Спаркс, когато се звънна на вратата. Саймън се надигна от дивана, но Дейвид му каза, че той ще провери кой е. Когато отвори вратата, насреща му стоеше Иван – синът на Ед, треперещ, мокър до кости. На челото му имаше рана, от която обилно течеше кръв. Дейвид така се бе стъписал при тази гледка, че в първите няколко секунди стоя като ударен от гръм и не предприе нищо. Сетне обаче се опомни, придърпа Иван вътре и затвори вратата. Вътре тримата му отстъпиха дивана, Дилайла прибяга да донесе аптечката, Саймън и Дейвид му помогнаха да си свали обувките, които бяха подгизнали. Момчето трепереше, но не от студ, а от страх. Дейвид ясно си спомняше вида му и до ден днешен. От очите му се стичаха сълзи, които се примесваха с дъждовните капки, скускащи се по цялото му лице. Дилайла дойде с аптечката и попи кръвта от челото му. Дейвид сложи ръката си зад врата му и го погледна в очите, след което го помоли да му разкаже какво му се е случило. Отговорът го бе оставил в шок.
-Татко... – рече през сълзи момчето. – Татко го направи... Беше ядосан. Много ядосан.
През дългогодишното им приятелство, което бе траело през целия им живот, нямаше друг момент, в който Дейвид да изпита такова отвращение към Ед. Съмняваше се, че някога ще има. Нея вечер оставиха Иван да спи при тях, в стаята на Саймън, а на следващия ден Дейвид отиде до къщата на другаря си, за да се разправя с него лично. Още помнеше как го бе заварил – легнал на дивана, гол до кръста, покрит с опаковки от цигари. В стаята вонеше на алкохол, подът беше обсипан с празни бутилки. Това беше едва три дни след смъртта на Джена. Едуард бе приел смъртта на съпругата си по най-тежкия начин. Прибрал се късно вечерта, мъртвопиян, залитайки. С Иван се спречкали за него, той побеснял, замахнал и го ударил с празната бутилка бира право в челото.
   Без да се колебае, Дейвид хвана Едуард и го събори на пода, след това го изправи и го блъсна в стената, за да се опомни. Двамата никога не се бяха карали така ожесточено, както в онзи ден. Ед беше напълно изтощен – емоционално и физически, нямаше сили да се бори. На Дейвид му се искаше да го удари с всичка сила, но се сдържа, вместо това го блъсна още веднъж към стената и му каза:
-Съзнаваш ли какво можеше да направиш? ПИТАМ ТЕ, ЕДИ, ОТГОВОРИ МИ! СЪЗНАВАШ ЛИ КАКВО МОЖЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ?!
В отговор Ед само промълви нещо неразбираемо. Главата го цепеше, не можеше да говори, навярно дори не осъзнаваше какво му се случва.
-Тогава аз ще ти кажа. МОЖЕШЕ ДА УБИЕШ СИНА СИ, МАМКА ТИ!!! – не помнеше да е бил по-раздвоен през живота си. От една страна изпитваше отвращение към Ед за това, което бе причинил на собственото си дете и то броени дни след смъртта на майка му, но от друга страна изпитваше състрадание и съжаление към него и искаше да го прегърне. Първото обаче надделя и Дейвид му каза: – Иван остава при нас.
-Съжалявам, Дейв... – бяха първите думи, които Ед успя да произнесе него ден. – Аз наистина... Не исках...
-Замълчи! – лицето му бе станало червено като на рак. – Иван остава при нас, докато не видя, че си способен да се грижиш за него. Точка по въпроса.
-Дейв, моля те... – тогава Ед се бе разплакал. Дейвид можеше да брои на пръстите на едната си ръка пътите, в които бе виждал приятеля си да се размеква, камо ли да плаче. Очевидно наистина бе емоционално съсипан. – Не ми го отнемай. – Ед продължаваше да стене и го прегърна силно. – Съжалявам, човече, наистина, не исках да го нараня... – хлипанията му се примесиха с хълцане. Дейвид никога не го бе виждал в такова окаяно и жалко състояние и буквално имаше чувството, че бива разкъсван на милион парченца. Въпреки това остана суров. Знаеше, че в случаят безопасността на Иван стоеше на първо място. Дръпна се от прегръдките на Ед и го изгледа студено право в очите.
-Ще дойда да те навестя след няколко дни. Ако преценя, че си се взел в ръце и си способен да се грижиш за него, ще ти го върна. Дотогава синът ти остана при нас. Няма да бъде лишен от нищо, можеш да си сигурен, ще го третирам по същия начин, както третирам своя син, дори по-добре.
-Моля те... – Ед застана на колене и го погледна умолително отдолу, докато сълците обсипваха цялото му лице. – Не ми го причинявай, Дейв, умолявам те... Изгубих нея, не мога да изгубя и него, не искам да остана сам... Моля те!
В него момент Дейвид също усети влага, напираща в очите си, но успя да я удържи. Това със сигурност беше една от най-трудните дилеми в живота му, но трябваше да остане силен. Беше длъжен да го направи.
-Изправи се. – рече той заповеднически. – Ставай, по дяволите!
В него момент Ед беше толкова пречупен и рухнал емоционално, че бе готов да изпълнява заповеди като малко дете. Изправи се, ала отбягваше погледа му.
-Погледни ме. – Дейвид преглътна тежко. – Еди, погледни ме! Погледни ме в очите, мамка ти!
Направи и това. Когато погледите им се срещнаха, Дейвид се пресегна към масичката, взе една от разпилените по покривката салфетки и му я подаде, като с другата си ръка го стисна за рамото.
-Стегни се! – рече му. – Знам колко обичаше Джена, Еди. Повярвай ми, знам го, аз също имам съпруга и знам, че съм способен на всичко, за да я защитя. Но Джена е мъртва... – видя как очите на другаря му отново се пълнят с влага. – Съжалявам, братле. Наистина страшно много съжалявам. Но това не е оправдание да си изливаш гнева върху Иван.
-Дейв...
-Казах ти нещо! – в този момент ролите им бяха разменени. Винаги Дейвид беше емоционално рухналият, а Едуард беше този, който оставаше силен и му помагаше да се пребори с проблема. И винаги го правеше спокойно. Дейвид си даде сметка, че може би сега е моментът да му се реваншира като бъде по-милостив с него. – Знаеш, че съм тук за теб по всяко време. – продължи той. – Сега най-напред иди да си вземеш един топъл душ. После ще отидем да хапнем нещо, по един пилешки бургер например, както в доброто старо време. След това аз ще се прибера у дома при жена си, сина си и Иван, а ти ще дойдеш тук и ще поспиш. В момента наистина се нуждаеш от почивка, приятелю. След няколко дни, ако си се съвзел, ще позволя на Иван да дойде при теб. Ако и той желае, разбира се.
-Дейв... – Ед избърса носа си с опакото на дланта си и го изгледа умолително. – Не мога да остана сам... Не мога. Ще се побъркам, ще направя някоя глупост... Не ми причинявай това.
-Няма да си сам. – увери го Дейвид. – Ще идвам да те виждам всеки ден, за да видя как върви прогресът. Но надявам се разбираш, че не мога просто да пусна сина ти да се върне при теб. Ами ако снощната случка се повтори? Ами ако отново изгубиш контрол?
-Никога повече... – в гласът му се долавяше умора, клепачите му упорито се затваряха. Беше по-изнемощял отвсякога. – Кълна се, няма да му посегна... Няма...
-Може би ще пропуснем бургерите. – Дейвид се пресегна към дивана и хвана тениската му, изтръска я от трохите от чипс и му я подаде. – Просто се изкъпи и поспи. Ще говорим после. Сега най-напред ще се отбия през кабинета на доктор Корт да ти запиша час. Тя е уважавана в професията си терапевтка, познаваме се от гимназията, падаше си по нея в осми клас, спомняш ли си? Тя ще ти помогне.
Обърна се и побърза да излезе, преди отново да срещне умолителния му поглед. Не мислеше, че ще може да го погледне в това състояние още веднъж.
 
-Еди? – върна се обратно в реалността. – Погледни ме. Спираш му въздуха, сериозно е, пусни го. Хайде, човече. – Дейвид не спираше да го стиска за рамото. След всяка изминала секунда страхът му нарастваше и в един момент започна да се опасява, че другарят му може и да не спре. За щастие, Ед се отърси от гнева си навреме и пусна ръката си. Джак падна на колене и започна да се дави, хващайки се за гърлото. Дилайла се затича да му помогне, ала той яростно я отблъсна. Ед впери поглед в ръцете си и осъзна, че трепери. Двамата с Дейвид се спогледаха. Междувременно Джак успя да се изправи, извърна се към тях и оголи зъби.
-Ще те изкормя като прасе, мръсен изверг! – в следващия миг се засили бясно към Ед и му се нахвърли, ала дейвид се озова помежду им и го блъсна встрани. В яростта си Джак се закани и на него, ала в същото време вратата се отвори.
-Какво, по дяволите, става тук?! – Алис застана на прага. – Вдигате врява като за стадо коне, нали съзнавате, че трябва да сме тихи?! Бързо, нямаме време, цяло чудо е, че досега не са ни хванали с целия този шум, който вдигнахте! Кретени!
Казвайки това, тя тръгна по коридора, Дилайла я последва. Дейвид остана близод о Ед, за да се увери, че няма да настанат още проблеми. Джак мина покрай тях, гледайки ги на кръв.
-Не сме приключили, педалче долно!
Ед сви ръцете си в юмрук и хукна насреща му, ала Дейвид му попречи:
-Достатъчно, Еди! Просто го остави! Синът ти е на първо място, не празните приказки на тоя.
-Прав си. – Ед кимна и двамата излязоха от стаята, следвайки Алис и останалите.
 
   В мига, в който се озова навън, Алис затвори очи, вдиша дълбоко през носа и издиша през устата. Ако на въздухът му имаше нещо, щяха да разберат в последствие. Дейвид излезе последен и затвори вратата след себе си.
-Сега? – Дилайла се огледа. – Леко се дезориентирах в тази мъгла, накъде беше училището?
-Натам. – посочи Джак без колебание. – Имаме доста път.
-Много вярно. – обади се някой зад тях. Петимата подскочиха като гръмнати и се обърнаха. На вратата стоеше младата касиерка, която Алис бе нахокала по-рано.
-Пак ли ти? – Алис въздъхна. – Ако възнамеряваш да ми изнасяш някой проклет монолог, по-добре си го наври във...
-Не съм тук, за да ви спирам. – призна момичето. – А и дори да исках, нямаше да мога, вие сте петима, а аз само една. Всички останали ви се вързаха на малкия номер, който спретнахте, и още се опитват да разберат какво се случва... Всички освен Хари.
Родителите се спогледаха въпросително при споменаването на това име.
-Пазачът? – сети се накрая Дилайла. – Какво викаш за него?
-Той ви е чул, докато сте се договаряли. – отвърна Челси. – Държа да го знаете. Употребихте някои доста силни думи по негов адрес, при това пред всички. Унижихте го пред персонала и пред останалите цивилни, които бяха в стаята. Въпреки това той не таи лоши чувства, влиза ви в положението и ви позволява да тръгнете. По принцип смяташе просто да си направи оглушка, но аз държа да ви информирам за постъпката му. Най-вече защото аз не бих постъпила така на негово място. Повечето хора не биха. Колкото до намирането на децата ви. – тя ги огледа, като прикова погледа си на Алис. – Желая ви успех. Наистина.
-Благодарим. – отвърна Ед. Алис се поколеба дали да каже нещо, но се почувства длъжна, особено след суровите думи, които бе споменала и по неин адрес.
-И аз ти благодаря. – кимна тя.
-За нищо. – казвайки това, касиерката затвори вратата и влезе обратно в сградата, а петимата родители слязоха на площадката пред общинската сграда и се запътиха в посоката към училище „Максуел Кинг”.

Fall (BG) 🇧🇬Where stories live. Discover now