Fall (BG) 🇧🇬

Глава 1

07:30
В ранното утро Касиди всячески се бореше със слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца на стаята й, мъчейки се да я разбудят от съня й. В него тя се скиташе сама из големия карнавал, дошъл в градчето Уайттаун. Търговци, занаятчии, както и най-обикновени хора бяха разпънали шатрите си по протежението на главната улица, парка и центъра и се съревноваваха и дори надпреварваха кой ще привлече най-много клиенти и следователно - кой ще изкара най-много пари. Всеки търсеше нещо оригинално, нещо ново и различно, което да впечатли хората и да привлече колкото се може повече клиенти. На улицата беше толкова пренаселено, че родителите в никакъв случай не трябваше да изпускат децата си от поглед - нещо, което баща й не бе съобразил, когато се заговори с колегата си от банката. На петгодишната Касиди, вързана на две опашки и облечена в малката си дантелена рокля, не й трябваше много, за да се разсее. Прелитащият край нея балон, пълен с хелий, бе успял да привлече вниманието й и малкото момиченце бе тръгнало подире му, докато най-накрая успя да го хване. Сега обаче нямаше представа къде е и как да се върне при баща си. Накъдето и да се обърнеше виждаше хора, някои от които грубо я избутваха встрани и извикваха по някоя и друга ругатня от рода на: „По дяволите, малката, дръпни се от пътя!", „Дявол да те вземе, лапенце, мръдни се, че да мина!" и т.н. Не знаеше какво да прави, беше само на пет години. Техните й бяха казали, че ако се изгуби някъде, трябва да стои мирно и просто да чака, те щели да я намерят. В паниката си обаче Касиди хукна да бяга по улицата.
-Тате! - викаше тя с пълно гърло. Беше се изморила от тичането, задъхваше се, а сълзите текоха от очите й като реки. Но колкото и да викаше и да се оглеждаше, баща й го нямаше никъде. Когато разбра, че крясъците й няма да помогнат, Касиди седна на една от пейките в малката градина, разположена до фонтаните на центъра, прибра краката си върху седалката, зарови глава в коленете си и започна да хлипа. Наоколо минаваха толкова много хора, ала всичките бяха или забързани за някъде, или просто не я отразяваха. Минутите се изнизваха, а Касиди продължаваше да стои сама там. Внезапно усети допир до коляното си. Вдигна глава с надеждата това да е баща й, майка й или пък брат й, ала вместо това видя до себе си, настанено на пейката, едно коте. Козината му беше пухкава, имаше дълъг бял косъм и две големи небесносини очи, с които я гледаше любопитно. Беше малко, слабо и мръсно, белият цвят на козината му повече приличаше на сив, но въпреки това Касиди го хареса. Протегна ръката си, за да го погали. Досега винаги, когато бе посягала да помилва някое улично коте, то се плашеше, подвиваше опашка и бягаше, но това не го направи. Точно обратното, в мига в който тя прокара пръсти през меката му козина, то само започна да мърка от удоволствие и да й се умилква. За момент я накара да забрави за самотата.
Времето минаваше неусетно, докато Касиди се радваше на малкото коте, галеше го, прегръщаше го и си играеше с него. След като бе минал повече от половин час, съвсем неочаквано, малкото момиче чу силен вик, в който позна името си. Обърна се по посоката, откъдето бе дошъл крясъкът, и зърна майка си, тичаща с всичка сила към нея.
-Каси! - викаше жената, докато бягаше, а сълзите текоха от очите й. - Миличката ми!
-Мамо! - малката Касиди бе забравила за известно време за родителите и братята си. Сега обаче, когато зърна майка си, не искаше нищо друго, освен да я прегърне. Точно това и стана, когато майка й най-после я достигна. Взе я на ръце и я притисна със страшна сила към себе си, при което момичето изпита лека болка.
-Мамо, така боли! - оплака се тя и майка й мигновено я пусна.
-Извинявай, скъпа, в такива моменти не си знам силата... - проклака жената, докато търкаше сълзите си. - Милата ми, кой знае колко си била уплашена. Толкова много съжалявам, че стана така. Много ли те беше страх?
Касиди поклати глава.
-Виж. - посочи тя към котето, което все още стоеше на пейката. - Не бях сама, това коте ми правеше компания. Досега си играехме.
-Аха. - кимна майка й. - Разбирам. Господи, слава на бога, че си жива и здрава. Не трябва да се отделяш така от нас, казвали сме ти го, можеше сериозно да пострадаш. Обещай повече да не правиш така.
-Обещавам. - усмихна се детето.
-Добре, а сега да намерим баща ти, той и големият ти брат също те търсят, оставихме малкия Адам на леля ти, за да го прибере вкъщи...
-Чакай, чакай. - заупорства Касиди. - Искам да си вземем котето. - отново посочи с пръст мръснобялото коте, седнало на пейката.
-Каси, не можем да взимаме всяка котка от махалата, вече прибрахме онази с раненото око.
-Но това стоя с мен, докато вас ви нямаше. Правеше ми компания. - настоя Касиди. - Няма да тръгна без него!
Само това не! Саманта въздъхна. С годините опит в майчинството бе успяла да усмири и двете си момчета, макар Адам да беше още бебе. Така и не успя да постигне такъв успех с Касиди - когато малката калпазанка си навиеше нещо на пръста, опонентът й нямаше друг избор, освен да сведе смирено глава и да й даде това, което иска. Майка й се опасяваше, че сегашният случай с котката не беше изключение, а и беше твърде уморена, за да спори, затова се предаде бързо:
-Добре, но само временно, докато не намерим някой, който го иска повече. Вече си имаме котка.
Ако слънцето не я притесняваше, то бръмчащият звук на будилника, който се забиваше в главата й и пилеше мозъчната й кора, определено успя да прекъсне съня й. Касиди се изправи в седнало положение на леглото и разтърка очи, след което се загледа през прозореца, обмисляйки какво да прави през предстоящия ден. Често й се случваше в сънищата си да вижда неща, които вече е преживяла - спомени от детството й, някои добри, други не толкова. Спомняше си как като малка разиграваше родителите си - Даниел и Саманта Джоунс, как упорито отказваше да си яде зеленчуците и как винаги, независимо колко усърдно я криеха, тя винаги успяваше да намери кутията със сладките и да изяде поне половината й съдържание, докато я хванат. С течение на времето, когато започна да навлиза в пубертета, се кротка малко, но и сега, когато бе на 16, носеше в себе си свободолюбивия си и непоклатим дух.
Не беше от онези момичета, които прекарваха по цели часове в избор на дрехи и обувки или гримиране. Често пъти, когато минаваше покрай някой магазин за дрехи, майка й се опитваше да я убеди да си вземе някоя по-елегантна дреха, но така и не успя. Единственото, на което Касиди успя да се навие, е обикновена тъмносиня рокля с бяла лента, опасваща частта около кръста. Беше я обличала само веднъж - на завършването на 9-ти клас преди два месеца. Тогава бе стъписала всички с появата си. До него момент най-официалното, което бе обличала, бяха бяла тениска и дънки. Видът й на завършването през юни бе накарал всички момчета от класа й да зяпнат с отворена уста и бе породил завист у съученичките й. За неин късмет, Касиди никога не бе близка с момичетата от класа си, предпочиташе да се движи с момчетата. Колкото и необичайно да се струваше това на всички, с тях тя се чувстваше по-добре. Може би защото не й се налагаше да се преструва и да е изкуствена, за да завърже приятелство с тях. Единствените жени, с които някога се бе разбирала, бяха в кръга на семейството - майка й, баба й Рут, двете й лели Стефания и Хилда и по-голямата й братовчедка Карън.
След като си изми лицето и зъбите, Касиди отвори гардероба и грабна първото, което й падна - джинсите и любимата й синя тениска. Също като братята си, и тя не беше маниак на тема обличане, можеше да носи всякакви дрехи и не я интересуваше дали са в тон. Докато слизаше към кухнята по стълбите, плъзгайки дясната си ръка по лъснатия до блясък дървен парапет, Кас чу познатия писукащ звук, известяващ, че филийките в тостера са готови. В следващия момент я лъхна топла вълна и приятната миризма на препечени филийки и кашкавал. Усмихна се и побърза да слезе по извитите стълби, отвеждащи право в просторната кухня. Всички пердета в стаята бяха дръпнати и слънцето свободно нахлуваше през тях, озарявайки стаята, правейки я да изглежда като от някой романтичен филм. Касиди погледна - майка й стоеше зад кухненския плот, който опасваше почти цялата половина на стаята, включително масата, и режеше зеленчуци върху дъската за рязане. Встрани от нея имаше стерео колонка, от която звучеше приятна и ободряваща песен - една от любимите й. Момичето се прокашля, за да привлече вниманието й. Когато майка й я погледна, на лицето й се изписа широка усмивка и тя остави ножа върху дъската, след което се засили към дъщеря си, за да я прегърне.
-Добро утро, миличката ми! - рече тя бодро, когато се пуснаха. - Как спа? - Саманта се запъти обратно към плота и отново се зае с рязането на праза.
-Като бебе. - отвърна също така бодро Касиди, докато се настаняваше на стола зад плота. Заради големите размери и височината на кухненския плот, баща й беше предложил идея, която се хареса на всички - да наредят няколко стола от външната му страна, за да наподобява бар. Бяха поставили и няколко различни бутилки с алкохолни напитки, за да изглежда по-достоверно. Бяха едно задружно и истински щастливо семейство и Касиди бе благодарна за това всеки ден. Особено след случая с онази луда вещица в град Даунлайт, където учеше. Беше се случило преди три месеца, когато излезе с Иван и Саймън до дюнерджийницата, но по някаква причина понякога все още сънуваше кошмари за него ден.
-Какво си се умислила? - за нейна радост майка й беше там, за да прекъсне мрачните й спомени. - Днес е големият ден, чакаш го от толкова време, всички го чакаме. Баща ти най-после се прибира.
Даниел Джоунс обичаше семейството си безрезервно и никой не се съмняваше, че би направил абсолютно всичко за тях. „Малките ми момичета" - така се обръщаше към жена си и дъщеря си, а с „Големите ми момчета" - към синовете си. Ползваше се с голям респект както в работата си, така и у дома си. Човек можеше да го види ядосан изключително рядко, но станеше ли така, всички край него омекваха и се държаха много резервирано, за да не избухне. Макар баща й да беше справедлив и точен човек, Касиди не можеше да не забележи факта, че той бе много по-строг и взискателен що се отнасяше до Трой - по-големия й брат, отколкото до нея и Адам. Винаги, когато нещо лошо се случваше на нея или по-малкия й брат, баща й намираше начин да изкара Трой виновен и да му се скара. Въпреки това, двамата много се обичаха, а споровете им започваха и спираха най-много в рамките на ден-два. Даниел работеше като шофьор на камион за хранителни прадукти, внасяше и изнасяше стока до много далечни места. Понякога му се налагаше да ходи и в чужбина - до Канада или Мексико, имаше случаи, в които е отсъствал със седмици, както се бе получило и сега.
-Заповядай, скъпа. - както всяка сутрин, майка й й бе приготвила най-чудното кафе със сметана и сега й го подаваше. Касиди взе топлата чаша, нетърпелива да загрее гърлото си с превъзходния вкус на кафето. Щом го вкуси, очите й се отвориха още по-широко и тя побърза да преглътне. Нищо друго не успяваше да я събуди по-добре.
-Божествено е, мамо! - отбеляза тя. - Както винаги.
-Нали? - майка й се засмя, докато посипваше пресния магданоз върху изкушаващата на вид зелена салата. - А помниш ли колко време ми трябваше, за да те убедя да го опиташ? Бог ми е свидетел, понякога като се заинатиш за нещо, никой не може да те убеди другояче.
Касиди кимна, като не отделяше чашата с кафе от устата си.
-Не понякога. Винаги. - поправи я тя и я изгледа лукаво. - Къде е Трой?
-Снощи каза, че ще преспи у Джъстин, щели да гледат онзи филм с драконите.
-Сериал, мамо, „Игра на Тронове" е сериал. - подсмихна се Касиди.
-Все тая, знаеш, че не обичам да си губя времето с такива глупости. - сви рамене Саманта, докато ровеше из хладилника. - През живота си съм изгледала по-малко от десет-петнайсет филма, без да броим вечерите, в които съм принудена да гледам с теб, баща ти и братята ти. Предпочитам семейството да излезем някъде, където и да е: на ресторант, на разходка или поход и да правим нещо пълноценно. Никога не съм била фен на смартфоните, таблетите и компютрите, без които вашето поколение не може да диша.
-Стига, признай, че понякога е добре човек да се откъсне малко от реалността.
-Може би за някои хора е, но аз си харесвам моята реалност и моя живот. - заяви Саманта. - Освен това и аз се откъсвам от реалността, просто не по този начин. Предпочитам книгите, от тях поне се научава нещо, човек добива познания относно живота и как да се изразява правилно. Слава богу, с Трой сте наследили това от мен и баща ви. Адам е на дванайсет, а е прочел по-малко книги от второкласниците. Поне тези, на които аз преподавам.
-Всеки е с характера си. - сви рамене Касиди, изсърба малкото останало кафе и бутна чашата настрани. - И татко като нас обожава да чете, ала няма почти никакво време, докато е на работа и кара онзи автомобил. Сега като си дойде, ще изчете близо пет книги за една седмица.
-Мога да се обзаложа, че ще е така. - засмя се майка й и й подаде чиния с две препечени филийки, намазани с масло и с наредени отгоре им кръгчета краставица. - Бонапети.
-Грацие. - смигна й Касиди и отхапа една едра хапка, при което поръси с трохи върху плота.
-Виж я горката, гладна прегладняла! - пошегува се Саманта, след което избърса трохите от плота и изми парцала на мивката. - Трябва да се научиш да ядеш като дама, така ще направиш добро впечатление. Обзалагам се, че съученичките ти не нападат храната сякаш са били държани в клетка в продължение на дни, а се хранят внимателно и прецизно.
-Съученичките ми са тъпанарки. - Касиди си избърса устата със салфетка и посегна към близката бутилка със сок.
-Защо говориш така? - недоумя Саманта. Дъщеря й повдигна рамене, докато си пълнеше чашата.
-Защото това е истината. Те са празноглави кифли, които цвъкат по сто снимки в инстаграм и фейсбук всеки ден от сутрин до вечер, снимат се пред огледалото с натруфените си одежди и стоте си чифта червила, после по цял ден стоят пред скъпите си айфони, за които родителите им доста са се охарчили, и си коментират взаимно глупости от рода на „моето всичко", „красавицата ми", „принцесата ми", когато всъщност не могат да се понасят една друга. Не искам да съм част от този извратен и лицемерен начин на живот и не смятам, че и ти искаш това за мен.
Саманта искаше да намери думи, с които да опровергае дъщеря си, но всъщност знаеше, че е права. Никое от момичетата в класа на Касиди не беше пример за подражание. Повечето от момчетата също не бяха цвете за мирисане и тя беше благодарна, че дъщеря й се сприятели с тримата симпатяги, с които сега излизаше редовно: Иван Харис, Саймън Кук и Том Кларк. Трите момчета бяха много любезни и добре възпитани, но все пак си бяха момчета. На Саманта й се искаше Касиди да се научи да общува и с хора от същия пол и то извън семейния кръг. Но на този етап беше благодарна, че дъщеря й си има толкова близки приятели и то не един, не двама, а трима.
-Сега кой се е умислил? - шеговито попита Касиди, когато привърши с втората филийка. - Закуската беше разкошна, мамче. - тя стана, заобиколи плота и целуна майка си по бузата, след което преметна през рамо чантичката, без която не излизаше никъде, и започна да се обува.
-Накъде си се запътила? - полюбитства майка й, като същевременно миеше чинията и чашата, които дъщеря й бе оставила на плота.
-Към мола, време е да си купя нова чантичка, тази отдавна сдаде багажа. - отвърна Касиди, докато си връзваше връзките на маратонките, и се изправи. - После ще мина, за да си облека спортния екип и да си прехвърля нещата в новата чантичка и ще изляза да потичам нагоре по горския път.
-Както всеки уикенд. - кимна майка й с усмивка на лице. - Добре, гледай да си тук преди обяд, баща ти каза, че най-вероятно ще си дойде към дванайсет, но отчетът щял да му отнеме известно време и може би ще си е тук в един без нещо. Звънни и на брат си и му кажи да не се успива у Джъстин, ами да идва да ми помага в кухнята, знаеш го колко хубаво готви.
-Добре, мамо, чао засега! - рече дъщеря й на излизане и затвори вратата. Саманта остана известно време, загледана през прозореца, наблюдавайки как Касиди пресича улицата. Това беше навик, който още и още не успяваше да си изкорени. Като малък, Адам бе претърпял злополука - беше блъснат от кола. Макар да нямаше реална опасност за живота му и лекарите да ги уверяваха, че всичко ще е наред, стомахът й беше на топка, докато най-накрая не се увери с очите си. Тогава бе предупредила и трите си деца да внимават и да се оглеждат и в двете посоки, преди да пресекат улицата. Не че не го бе правила стотици пъти преди това. Саманта въздъхна и отмести поглед от прозореца, ангажирайки съзнанието си изцяло с приготвянето на специален обяд за съпруга си.

_________

Това беше краят на тази глава. Ако историята ви харесва, може да гласувате или коментирате. Лек ден! ❤