Fall (BG) 🇧🇬

Глава 28

Нощта беше мрачна и, както винаги, неясна. Небето беше като черна покривка, закриваща цялата планета, както и всякаква видимост към космическите тела. Въпреки това Авел се взираше нагоре, мъчейки се да разлечи поне една звезда по небосклона, знаейки, че просто ще си загуби времето. Една звезда. Нещо, на което преди не обръщаше никакво внимание, сега беше сред малкото неща, способни да приповдигнат духа му и този на останалите. Но звездата не се виждаше. Имаше само мрак, превзеващ всяко кътче на планетата, включително душите на нейните обитатели. Авел потрепери от тази мисъл и си дръпна двойно по-силно от цигарата. Беше застанал пред кабината на охраната точно зад портите на „Максуел Кинг". Днес му се беше паднала нощна смяна. Тя му беше любимата. И без това винаги е бил нощна птица, поне сега можеше да свърши нещо полезно.
Обичаше работата си. Всъщност я обожаваше. Заплащането беше прилично. Определено нямаше да откаже малко повече, но не му беше толкова необходимо. Най-важното беше, че работи нещо, което обича. Не на всеки му се отдаваше такава възможност.
Още откакто бе съвсем малко момче настояваше някой да го научи да се бие. За разлика от повечето деца, той нямаше проблеми с хулиганите от класа си, но виждаше как те се отнасят с останалите. Ядосваше се, че не може да се притече на помощ. Всеки път, когато опитваше, той отнасяше пердаха. Един ден, когато беше едва на десет, застана пред родителите си и заяви категорично, че няма да ги остави намира, докато не му позволят да се запише на уроци. Майка му беше твърдо против и не искаше и да чуе за това. „Прекалено си малък за такива неща" - казваше тя. Разбираемо, майките винаги са така. Баща му, от друга страна, го изслуша внимателно и вместо да му откаже или директно да се съгласи, го хвана за рамото, погледна го в очите и му каза: „Ако направим това, няма да се отказваш от първия провал. Няма да хленчиш, когато някой те победи. И най-вече: никога няма да прилагаш сила върху невинни." Това бяха условията, които му даде баща му и Авел се съгласи. Още същия уикенд баща му го записа на уроци по бойно изкуство, треньорът му беше приятел. Авел беше най-малкият в групата, но също и най-амбициозният. Отначало, както можеше и да се очаква, губеше при всеки двубой, опонентите му бяха не само по-големи, но и по-опитни, понеже бяха започнали уроците преди месеци. Но и той бързо влезе в строя. Наблюдаваше отстрани, докато останалите се бият, виждаше кои са по-силни и по-опитни и кои не чак толкова. Когато си изгради мнение за всеки от съотборниците си, Авел започна да си избира само от най-слабите. Отне му много време, тренировки и потене, но най-накрая, след десетки опити, успя да надвие Джими Саут - петокласникът, който идваше да се закача със съучениците му. Още помнеше вкуса на победата - сладък и незаменим. Помнеше и реакцията на баща му, когато научи, че синът му най-сетне е спечелил. Треньорът му бе дошъл лично до дома им, за да го похвали. Един от най-хубавите дни в живота му. Никога нямаше да забрави гордостта и обичта в очите на баща си. И на майка си, разбира се. В крайна сметка тя се бе примирила с решението му и не бе опитвала да застане на пътя му. Окачиха медала му на стената и го държаха там, за да може всеки ден, когато се прибере от училище, да си спомня за първата си победа. А в бъдеще тя бе последвана от много други.
Липсваха му...
Цигарата му свърши, той метна намачкания фас в градината до паркинга и тръгна да се връща в кабината при Авалон, когато приятелят му излезе оттам с пистолет в ръка.
-Системата долови движение. - рече той. - Ще включа осветлението.
-Движение? Къде?
-Къде мислиш, тук, пред портала. Някой идва насам. - Авалон влезе и включи прожектора, поставен на кабината. Светлината блесна и освети цялата улица, водеща към портите на училището. Там, в далечината, ясно се виждаше човешка фигура, идваща право към тях. Авел си извади оръжието и двамата с Авалон застанаха зад портите, провирайки пистолетите си през дупките. Фигурата се приближаваше все повече. Двамата бяха нащрек, готови да стрелят във всеки един момент.
-Кой е там?! - провикна се Авалон и сложи пръста си на спусъка. - Спри, или ще стрелям!
В следващия момент непознатият застана пред светлината от прожектора така, че ясно можеха да видят лицето му. При вида му Авел се стъписа и моментално прибра оръжието си.
-Какво правиш? - Авалон го сръчка. - Извади го, не знаем коя е...
-Напротив, знаем. - Авел хукна към кабината, влезе и натисна големия бутон на стената, при което портите започнаха да се разтварят.
-Какво правиш, по дяволите?! - извика Авалон, като същевременно не изпускаше непознатата от мерника си. - Ума ли си изгуби?
Авел излезе от кабината, затича се към него и му грабна пистолета.
-Очевидно все още не познаваш всеки ученик от училището. - той посочи непознатата и рече: - Това е момичето, за което момчетата на Харис и Кук ни говореха.
Момичето стоеше на място, прегърнала раменете си с ръце, мъчейки се да се стопли. Косата й беше мръсна и рошава, краката й трепереха, а лицето й беше бледо и уплашено. В следващия момент изгуби равновесие и залитна, но за щастие Авел успя да я достигне, преди да падне, и я хвана. Авалон все още стоеше настрани, мъчейки се да я познае.
-Човече, ебаваш ли се, тази нямам спомен да съм я виждал.
Авел взе момичето на ръце и я пренесе през прага на портите.
-Затвори портала и ела да я внесем на топло. - той тръгна бавно към училищната сграда, прекосявайки огромния паркинг. След малко Авалон го настигна.
-Ще ми кажеш ли в крайна сметка коя е тя?
Авел се извърна към него и кимна.
-Името й е Касиди Джоунс.

Това беше краят на част 3. Ако ви е харесала, може да гласувате или коментирате.