Fall (BG) 🇧🇬

Глава 15

Джейн не беше от хората, които принципно имат проблеми със съня. В повечето случаи стигаше само да държи очите си затворени за пет-шест минути и се унасяше в сън. Ала дали заради избухването на машината или заради напрежението от изминалия ден, вече няколко часа се въртеше в леглото, неспособна да заспи. Накрая реши да спре да опитва и да излезе на чист въздух.
   Когато отиде на терасата завари там Трой, който се бе облегнал на единия стол и съсредоточено четеше книга. Когато я видя, младежът си отбеляза страницата, до която е стигнал, и сложи книгата на кръглата масичка.
-И ти ли не можеш да заспиш? – попита го тя. Той се усмихна и каза:
-Да, странно е. Няма логика, бях толкова уморен като си легнах. Но сега, когато излязох тук и имах време да помисля, умората постепенно се замени с тревога.
Джейн затвори вратата на стаята си и се настани на другия стол.
-За кое по-точно? – попита тя. – За Тед и Джъстин?
-Не, те ще се оправят. – поклати глава той. – Джъстин само се прави на гадняр, ала всъщност не може да издържи да се сърди повече от един ден, особено на мен. – Трой отправи замислено поглед към тъмата, която изпълваше всичко, намиращо се извън територията на хотела. Логично, мъглата скриваше не само слънцето, но и луната, следователно и през нощта нямаше абсолютно никаква естествена светлина, огряваща Земята. Само мрак. Черен, студен, непрогледен мрак. – Ами ако това никога не свърши? – попита той, като че ли търсеше конкретен отговор от нейна страна. – Мракът, страхът, отчаянието... И сега тези същества, които бродят наоколо. Как да сме сигурни, че това нещо ще има край?
-Не можем да сме сто процента сигурни. – съгласи се тя и се обърна към него. – Но можем да вярваме. Не само можем, трябва да вярваме, че това ще отмине. Не бива да се отдаваме на отчаянието и болката, ако го направим те ще ни смажат. Погледни го от добрата страна, колкото и дълго да продължи този кошмар, поне сме заедно, ние четиримата... – тя направи пауза и се поправи: – Петимата. Заедно сме сега и заедно трябва да преминем през това като един отбор, независимо дали утре щом се събудим слънцето ще грее над нас или не. Не всичко е изгубено, Трой. Не и докато имаме вяра.
   Джейн винаги търсеше позитивното във всичко, ала сега оптимизмът й се бе издигнал на изцяло ново ниво в очите на Трой. Често пъти се чудеше как може човек да е така добър и благороден като нея, когато целият свят е срещу него. Независимо какво правеше, тя никога не спираше да го изненадва и да го впечатлява с някое свое ново качество или добра постъпка.
   Докато и двамата стояха мълчаливо на местата си, Джейн насочи поглед към книгата, която приятелят й бе оставил на масата. Беше със средна дебелина, вероятно 300-350 страници, с твърда корица. Това, което прикова вниманието й, беше илюстрацията. На нея се виждаха символите на Ин и Ян – светлината и мрака. Тя прочете на глас заглавието на книгата:
-„Светлина и Мрак” – книга първа. – извърна поглед към него, сетне прочете и името на автора: – От Касиди Джоунс. Но това е...
-Сестра ми. – кимна той и на лицето му се изписа горда усмивка. – Това беше първият й сериозен опит за книга и смятам, че й се е получило много добре.
-Значи все пак от издателството са я одобрили. – рече Джейн. – А защо не съм я виждала по книжарниците или онлайн?
-Още не е пусната на пазара. – отвърна той. – Дори не съм сигурен дали корицата ще изглежда точно по този начин, това е само примерен вариант. Кас плати доста пари на издателството, за да й издадат книгата, надявам се хората да я харесат. Писането открай време й доставя удоволствие.
-Значи ако е и на половина толкова упорита и амбициозна в работата си, колкото във всичко останало, нямам съмнение, че догодина по това време книгата й ще бъде популярен бестселър. – заяви тя с усмивка.
   При мисълта за сестра му очите на Трой се навлажниха и той побърза да извърне глава към другата посока. Подсмръкна два пъти, преглътна силно и опита да сдържи напиращата в очите си влага. Само мисълта, че малката му сестра може в момента да е навън, заобградена от десетки от онези уродливи човекоподобни твари, накара всяка кост, става, сухожилие и фибра в тялото му да настръхне от ужас. Стоеше тук, неспособен да помогне на нея или на когото и да било, затворен между стените на хотела. Скоро трябваше да тръгнат на път. Знаеше го. Не беше сигурен накъде, но знаеше, че не може да остане тук и ден повече.
   В следващия момент усети допир. Погледна – Джейн му бе хванала ръцете и го гледаше в очите. Винаги бе намирал погледът й за успокояващ, а в момента имаше нужда именно от това – спокойствие и почивка. Трябваше отново да опита да поспи. В момента това бе единственото, което би могло да го откъсне временно от притесненията за семейството му.
-Разбираемо е да се тревожиш. – каза му Джейн. – И е човешко да изпитваш болка и терзание при мисълта, че си неспособен да помогнеш на някого, когото обичаш. Знам го много добре, Трой, повярвай. Всички познавате по-малката ми сестра Джулиет. По-малка е с три години, а завърши гимназия същата година, в която и аз, но по ускорената програма. Откакто се помня, ние двете винаги сме били на двата полюса. Джулиет бързаше да порастне, минаваше по два класа наведнъж, от малка си съставяше планове какво да работи, какво да следва в академията и за какъв мъж да се омъжи. Всички смятаха, че това са просто детински приказки, но аз знаех, че тя е способна да сдъбне всичките си мечти. В крайна сметка очакванията ми за нея се превърнаха в реалност. Тя завърши, замина да учи не къде да е, а в Харвърт. Представяш ли си? По-малката ми с три години сестра учи втора поред година в един от най-престижните колежи в света, докато аз си стоя в Уайттаун на сервитьорската си заплата и малкия си двустаен апартамент и се чудя какво да правя с живота си. Предполагам за това съм била предопределена...
-Като човек, който те познава още от втори клас, категорично възразявам. – поклати глава той и на свой ред се пресегна и я хвана за ръката. – Може да не си гений като сестра си или като брата на Джъстин, който, както знаеш, учи в същия колеж като нея, но не ти и трябва да си. Както виждаш, и аз не съм по-добре. С теб, Джъстин, Зара и Тед водим нормален, стандартен живот, защото повече не ни е нужно. Може да си на една сервитьорска заплата, но през останалото време си свободна да правиш каквото си поискаш... Освен, разбира се, когато сме на лекции, но това е отделен въпрос. – успя да я разсмее и това му достави силно удоволствие. Обичаше, когато някой се смее на нескопосаните му шеги, най-вече тя. – Благодаря ти за този разговор. Имах нужда от него.
-Ти си правил същото за мен. Десетки пъти. – рече тя. – Просто ти връщам жеста. – направи кратка пауза и попита: – Няма ли да си лягаш?
-След малко. – отговори Трой и отново се загледа в далечината. Джейн кимна и влезе в стаята, където завари Зара, спяща като пън.
 
   Тед беше потънал в толкова дълбок сън, че в първия момент не можа да се събуди, въпреки че усети, че някой го грабна силно за яката. След няколко секунди обаче отвори очи и осъзна какво се случва. Усещаше нещо студено, опряно на гърлото си. Опита да се обърне, за да види нападателя си, макар да се досещаше кой е, но не можа. Джъстин Ариас се беше прокраднал до леглото му и беше опрял средноголям нож до гръкляна му. Пълното момче усещаше тежкото му дишане в тила си, от което косъмчетата на врата му настръхваха. Това, което го плашеше най-много бе, че нямаше представа какво цели нападателя му. Дали само искаше да го сплаши, или в действителност целеше да го нарани? Не остана да се чуди дълго време, понеже Джъстин проговори, като си стегна още по-силно ръцете около него и му запуши устата.
-Само опитай да извикаш, прасчо, и ще ти резна от сланинките. – в гласът му се таеше смесица от емоции, ала най-вече надделяваше омраза. Тед не подозираше, че Джъстин му бе толкова ядосан, че да го заплашва с нож. Младежът шептеше право в ухото му, което го напрягаше тройно повече. – Хубав номер ни спретна днес, признавам ти го. – продължи Джъстин със същата неприкрита злоба, таяща се в гласа му. – Това си беше идеалната възможност да се отървеш от нас. Човек би си помислил, че си го направил нарочно.
-Не съм... – проплака Тед. Студеното острие продължаваше да опира плътно до врата му и дори леко прорязваше кожата. Сълзите рукнаха по бузите му, не беше способен да ги сдържи. Не помнеше да е бил толкова уплашен през живота си. – Нищо не съм направил, моля те... Моля те...
-Молиш ме? – повтори Джъстин. – Спести си молбите, грознико, ще ти трябват за по-късно. Сега искам да ме чуеш добре, защото няма да ти го казвам втори път: единственото, което в момента ме спира да ти клъцна гърлото и да оставя кръвта ти да изтече по чаршафите, е Трой. С него винаги сме били като братя, пазели сме се, защитавали сме се, уважавали сме се и няма да позволя на теб – една нищо и никаква противна лоена топка, да разруши приятелството ми с него. – направи кратка пауза, след което продължи, но с вече значително по-спокоен тон. – Затова реших да ти направя компромис. Отсега нататък преди да направиш нещо, каквото и да било, което би могло да застраши останалите от групата, ще се допитваш до нас. В противен случай... – Джъстин се наведе и рече тихо право в ухото му: – Лично ще те заколя като прасе по коледните празници. Разбра ли?
   На този етап Тед имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Цялата тази ситуация се бе разиграла в рамките на по-малко от две минути, а целият бе изпотен. Сълзите се стичаха по бузите му и капеха от брадичката върху чаршафа, на който вече бяха засъхнали две-три капки кръв от допира на ножа в гърлото му.
-Разбра ли ме попитах! – изръмжа Джъстин в ухото му и опря ножа още по-плътно към гърлото му. Още няколко капки кръв паднаха по чаршафа.
-Раз... Раз-з-з... – клетникът се опитваше, но не можеше да го каже, думите просто не излизаха от устата му. – Раз-з-з... Разбрах. – рече накрая. – Разбрах...
-Хубаво. – казвайки това, Джъстин го пусна и се изправи от леглото. В следващия миг чуха как вратата на терасата се отваря. Трой си идваше. Джъстин скочи на леглото си бързо, но безшумно като пантера, зави се и се престори на заспал. Макар отчаяно да искаше да каже на приятеля си какво е станало току-що, Тед съзнаваше, че няма избор и също се престори, че спи.  
   Половин час по-късно, когато се увери, че Трой и Джъстин спят непробудно, Тед се изправи бавно и безшумно на леглото. Кръвта му замръзваше от ужас при всяко скърцане на пружините от страх да не би Джъстин да се събуди. Ставането от леглото му отне три минути и си даде сметка, че лягането ще му отнеме двойно повече. Но трябваше да направи това, което възнамеряваше сега, докато споменът за случилото се беше още пресен. С няколко бързи и безшумни стъпки, пълното момче се добра до сака си, чийто цип, за щастие, беше разтворен. Тед бръкна и взе оттам едно малко квадратно тефтерче. Онова тефтерче, както обичаше да го нарича. Взе една химикалка и прелисти тефтера до последната страница. Трябваше да действа бързо, не искаше да рискува някой да го забележи. На намачканата страница бяха изписани десетки имена. Натаниел Стронг. Дорис Чембърлийн. Джейми Никълсън. Джейк Купър. Зара Смит. Джъстин Ариас. Всяко едно от тези имена беше задраскано с определен брой черти, повечето имаха по една, максимум две. Списъкът представляваше всички хора, които са го малтретирали, унижавали, заплашвали и тормозили. Джъстин и Зара бяха единствените с три черти. А сега им предстоеше да се сдобият с четвърта... А станеха ли пет...
Надяваше се да не станат. Тед отвори капачката на химикалката и задраска името на Зара с четвърта линия. Когато посегна да стори същото с името на Джъстин, спря и се замисли, след това натисна силно бодката на химикала към листа хартия и я прокара върху написаното име толкова силно, че почти скъса хартията. Когато приключи, „Джъстин Ариас” беше задраскан с три тънки и една дебела черта.
   Без да се бави повече, Тед върна тефтера и химикала в сака си и се прокрадна обратно в леглото.

_________

Това беше краят на тази глава. Ако историята ви харесва, може да гласувате или коментирате. Лек ден! ❤