Fall (BG) 🇧🇬

Глава 37

-Пристигнахме! – Шейн спря в центъра на кръстовището и се огледа. От дясната им страна имаше магазин, а отляво – аптека. Улиците и в четирите посоки бяха пусти, никъде нямаше признаци за живот, всичко беше потънало в мъгла и тишина, навсякъде цареше смърт и разруха. Гледката беше потискаща най-вече за Саймън и Ребека, които бяха с по-слаба психика от останалите. Двамата се спогледаха, като че ли да си дадат сила и кураж пред страховитата гледка.
-Лицето на апокалипсиса. – промълви Авалон. Останалите се обърнаха към него, за да чуят какво ще каже. – Никога не си представях, че ще се стигне дотук.
-Нито пък аз. – подкрепи го Саймън. – Но хората донякъде сами си го направихме.
-Не всички. – поклати глава Шейн и прибра оръжието в кобура си. – Онези трима боклуци – Джейсън Болтън и двете му дружки.
-Нямало е откъде да знаят, че ще се стигне дотук. – оправда ги Иван, ала Шейн не искаше и да чуе:
-Тея ги приказвай на някой друг. Тук говорим за цялото човечество, даже повече, за цялата планета. Трябвало е добре да помислят, преди да решат да експериментират върху нея.
-Значи така. – подхвана Касиди. – Преди обвинявахме политиците и тези начело, че не правят нищо, за да подобрят условията на планетата, а сега, когато трима интусиасти се изправиха и опитаха, ги съдим?
-Как няма да ги съдим, виж каква каша забъркаха! – Шейн разпери ръце. – И преди беше зле, но това сега е тотално унищожение, глобална катастрофа в пълния смисъл на думата! Милиони, сигурно дори милиарди са измрели, животът на планетата е на път да се затрие, а умрелите се връщат към живота като шибани зомбита и всичко това заради трима души! Заслужават да горят в ада!
-Може ли да прекратим този нелеп разговор? – Иван реши, че е време да се намеси. – Не ни е работа да мислим кой ще гори в ада и кой – не. Сега трябва да се фокусираме, да вземем каквото имаме да вземем и колкото може по-бързо да се върнем в училище.
-Съгласна съм. – обади се Ребека, но веднага съжали, понеже си спечели гневен поглед от Шейн.
-Да се разделим. – изсумтя той. – Аз, Авалон и чернокоска влизаме в хранителния отдясно да вземем припаси, а вие тримцата отивате в аптеката за провизии.
Никой не възрази на този план и шестимата се разделиха на две групи. Ребека влезе с охранителите в магазина, макар да й се искаше да прекарва повече време с връстниците си. Касиди и момчетата влязоха в аптеката. В мига, в който отвориха вратата, ги лъхна познатата миризма на лекарства, която им напомни на болница.
-Така... – Касиди мина зад рецепцията и започна да се оглежда. След малко се върна с черен перманентен маркер в ръка, отвинти капачката и започна да пише нещо по стъклото на рецепцията.
-Какво си намислила, Каси? – попита Иван, наблюдавайки я. Тя не отговори, а продължи да пише.
Когато привърши се дръпна няколко крачки назад и прочете на глас:
-„Касиди Джоунс беше тук, ще тръгва към училище ‘Максуел Кинг’ с приятели.” Трябва да уведомим хората, че все още има безопасно място, където да се скрият.
-Мислиш ли, че някой ще мине оттук? – попита Саймън.
-Възможно е. – отвърна тя и затвори маркера в капачката. – Не пречи този надпис да стои тук, за всеки случай.
-Добре, да се захващаме за работа. – Иван плесна с ръце и мина зад гишетата. – Да преровим тук, после ще отидем да претърсим склада.
-По-добре нещата да вървят паралелно. – предложи Саймън. – Аз отивам в склада, вие стойте тук и вземете каквото трябва.
-Идвам с теб. – заяви твърдо Касиди и го последва. – Ванката може да се оправи сам, и без това съм сигурна, че в склада има повече за ровене.
   Стълбището към склада водеше под земята, което беше необичайно за аптека. Правеше цялата обстановка по-зловеща, отколкото беше и без това. Саймън не го беше споделял с почти никого, но имаше лек страх към тъмното, за който единствено Касиди и Иван знаеха.
-По дяволите! – ядоса се той, натискайки ключа за лампата, понеже крушката беше изгоряла.
-Спокойно, Сай, има решение. – Касиди извади телефона си от джоба и включи фенерчето си. – Леле, тук има мухъл, тия хора не са ли обмисляли да замажат с нещо?
Двамата слязоха по стълбите и се озоваха насред дълго, но тясно помещение с два рафта, продължаващи от началото до дъното на коридора, върху които имаше натрупани кашони.
-Тук е като изба от някой хорър филм, забога! – Касиди поклати глава. – Не са ремонтирали сигурно от 20-ти век, нищо чудно, че... ААХ!!!
Писъкът й прозвуча като ехо в тясното помещение. Саймън, който беше отишъл по-напред, се извърна рязко и замръзна за момент пред видяното: Касиди беше на земята, а отгоре й се мяташе жив труп, като онзи, който Авалон беше убил по-рано. Като онези, които тримата с Иван и Бека убиха в училището!
-Дръж се! – той хукна с всичка сила натам, макар да не беше сигурен какво може да направи. Без да се замисли, скочи върху мъртвеца и то точно навреме, преди той да захапе Касиди за врата. В следващия момент зомбираният го изхвърли от гърба си като някаква бълха и отново се стовари върху Касиди с цялата си ярост. Тя пищеше и отчаяно се бореше с него, но нямаше ефект, то притежаваше някакви нечовешки сили. Въпреки ужаса, тя успя да съобрази и бръкна в окото му. Така си спечели време, ала не можеше да се изправи, то беше седнало отгоре й. В момента, в който зомбито се оправи, се озлоби още повече. Лигите му текоха от устата, лицето му беше полуразложено, черепът му си личеше на няколко места, а скелетът стърчеше като зъбци от гръдния му кош.
-Махни се от нея! – Саймън понечи отново да го нападне, ала този път дори не можа да се хвърли отгоре му, изродът с един замах на ръката си го изстреля като торпедо чак в дъното на коридора. Касиди губеше и последните си сили. То отвори широко уста, готово да отхапе главата й, когато някой го изпра с нещо твърдо право в слепоочието. Беше Иван, държеше в ръцете си сап. Зомбито загуби баланс и се стовари на земята, все още живо, ала Касиди веднага скочи и стана, а Иван застана пред нея, скривайки я зад гърба си.
-Господи! – извика тя.
-Каси, добре ли си?
-Добре съм, трябва да го убием!
Мъртвецът скочи на краката си, ловък като пантера, и се спусна насреща им. Иван замахна със сапа, готов да го удари с всичка сила, ала Касиди го изпревари, изкарвайки ножовка от джоба си и пробождайки го право в челото. Зомбито буквално се наниза на тънкото острие на джобното ножче, но и то беше достатъчно да го убие, понеже ударът беше в главата. Мъртвецът се строполи на земята и повече не помръдна.
-Леле! – ахна Иван и хвърли сапа настрани. – Wonder Woman пасти да яде!
Касиди се засмя и го погледна:
-Благодаря.
-Сериозен съм, Каси, откога имаш такъв бърз инстинкт, направи го за части от секундата!
-Е чак пък толкова. – тя махна с ръка. – О, боже мой, Сай! – двамата видяха приятеля си на земята в дъното на коридора и се затичаха към него.
-Добре ли си, приятел?
-Нищо ми няма. – Саймън се изправи и подпря длани на коленете си. Приятелите му минаха от двете му страни и се наведоха към него. – Сериозно, приятели, добре съм.
-Този те метна като че ли си от пух. – отбеляза Иван. – Не че нямаш нужда да наедрееш, дребен си като тапа, ама все пак... – той се усмихна и потупа другаря си по гърба. – Сигурен ли си, че си...
-Абсолютно. – Саймън се насили да се усмихне. – Да вземем каквото трябва и да отидем при останалите.
Тримата започнаха да ровят из склада. Междувременно мислите на Саймън все още бяха в случилото се. Касиди беше в опасност, можеше да я умре, а той не я беше спасил. Защо никога не можеше да направи нещо за нея, за Иван или за когото и да било? Те двамата винаги го предпазваха и защитаваха, а когато имаше шанс да им се отблагодари, се проваляше. Чувстваше се ужасно заради това. Имаше усещането, че ги предава, макар да знаеше, че те никога не биха го съдили заради това. Понякога наистина се срамуваше от себе си, искаше да излезе от черупката си и да докаже сам на себе си, че е способен на повече, отколкото показва. Ако Иван не се беше появил навреме, Касиди можеше да умре. И щеше да умре. И то не за друго, а защото той нямаше да успее да й помогне.