Fall (BG) 🇧🇬

Глава 10

Взираше се в тавана вече близо половин час. Още се мъчеше да възстанови всичките си спомени отпреди да изпадне в безсъзнание или да заспи или каквото и да му се беше случило. Помнеше, че майка му закъсняваше от работа, сигурно я бяха задържали в общината. Рядко се случваше да се прибере след седем часът, но ето че точно на този ден обстоятелствата се бяха стекли така, че явно й се бе наложило да остане. Том въздъхна и скръсти ръце зад врата си, докато лежеше на мекия като облак матрак на леглото в стаята си. „Ако прекарам и минута повече, взирайки се в тавана, ще си загубя разсъдъка." - помисли си той с раздразнение и реши, че е време да става. Преди да тръгне към банята, мерна още един поглед през прозореца, за да види дали нещо се е променило. Гледката навън беше като изображение, заснето от фотоапарат - стоеше си все същата. Мрачното потискащо време. Пизрачната мъгла, разпростираща се като зараза покрай сградите и уличките. Сивотата, обгърнала града, която правеше всички цветове да изглеждат бледи и зловещи.
Без да губи повече време в размисли, Том влезе в банята. Застана пред огледалото и първото, което му направи впечатление, беше косата му, която, както всяка сутрин, беше щръкнала на няколко места заради позата му на спане. Той пусна чешмата, намокри си ръцете и започна да ги търка в косата си, за да прибере щръкналите кичури обратно. Отне му пет минути, но накрая успя. Изми си лицето и зъбите, провери дали е останала топла вода и влезе в душ кабината. Докато се къпеше, размишляваше какво да прави. Дали да тръгне към общината и да потърси майка си? Момчето веднага отхвърли тази идея. Общината не беше на две крачки, намираше се в края на града, или иначе казано: на километър и половина разстояние. Не, по-добре да изчака, реши той, спря душа и се пресегна за кърпата.
Докато вървеше към стаята си, оставяше мокри стъпки по килима в коридора. Седна на леглото, махна хавлията и си разтърка с нея косата, след което започна да се облича.
Посягаше към тениската си, когато чу блъскане откъм входната врата. Той захвърли настрани блузата си и тръгна да провери кой е. Докато се приближаваше обаче усети ледени тръпки, минаващи по цялото му тяло като електричество. Кой знае защо бе останал с впечатлението, че щом се случи това му предстои нещо лошо. В този момент някой отново блъсна по вратата, този път още по-яростно и гневно от предния път.
-Кой е там?! - Том реши да попита, преди да е отворил. Майка му винаги го предупреждаваше да бъде предпазлив. Странно как беше вече на шестнайсет, а още я слушаше безрезервно, дори когато тя не беше край него. След като не получи отговор, той се отправи към вратата, решен да отвори. Тогава обаче стана нещо напълно неочаквано - вратата се изкърти от пантите и полетя към него с бясна скорост. Том имаше късметн, че коридорът беше широк, и той успя да се дръпне встрани в последния момент. Вратата изхвърча чак във всекидневната, която се намираше право по коридора, и се разби на няколко части в стената. Том се обърна и онемя пред това, което видя - няколко твари, грозни, измършШейни, уродливи, се бяха насочили бавно, но устремено към него. Имаха човешка структура и отчасти можеше да се забележи нещо човешко и в лицата им, но повече наподобяваха зомбитата от „The Walking Dead", „28 дни по-късно" и други филми. От устите им струеше прясна кръв, стичаща се по брадичките им, която капеше по пода. Том имаше ограничено време да осмисля видяното, зомбираните създания се приближаваха решително към него, протягайки напред кокалистите си ръце, за да го сграбчат. Той се затича към всекидневната, като заключи вратата след себе си, макар очевидно това да не ги спираше да си влязат където поискаха. Не беше никак добър в мисленето под натиск, ала сега му се налагаше да измисли нещо, при това бързо. Вече чуваше хрипливите им животински звуци, идващи от коридора. Всеки момент щяха да нахълтат. По вратата вече започна да се блъска. Том се огледа плахо в опит да намери нещо, с което би могъл да се защити. Погледът му се спря на поставката за ножове. Младежът изтича до нея и извади оттам най-големия и остър нож, след което се обърна към вратата и зачака. Блъскането по вратата се усилваше. Том усети, че целият трепери. И не беше от студ, въпреки че стоеше само по къси гащи и без тениска. В следващия миг изродите изкъртиха вратата и влязоха. На Том му се подкосиха краката при това, което видя - не бяха двама-трима, както преди малко изглеждаше. Целият коридор се беше напълнил, от отвън прииждаха още. Определено бяха над десетима. В мига, в който ги видя, той веднага хукна да бяга към стълбите. Качи се на втория етаж и се заключи в спалнята на родителите си, като взе ножа със себе си, въпреки че едва ли щеше да му помогне по някакъв начин. Помисли си да се скрие някъде, но нямаше начин да се побере в гардероба и единственото останало място бе под леглото. А в случай, че го сгащеха там, край с него. Не, трябваше да предприеме друго. Както преди малко, така и сега не разполагаше с много време, стъпките на прииждащите уроди вече се чуваха от стълбището. Всеки момент щяха да са пред вратата му. Очевидно разполагаха и със свърсила, в противен случай нямаше начин да разбият вратата така, че тя да полети и да се строши в стената чак в другата стая. Накрая на Том не му остана избор, освен да опита да скочи през прозореца. Не беше чак толкова високо... Но определено не беше и ниско. В този момент младежът бе благодарен на уроците по катерене, на които се записа пролетта заедно с приятелите си. Със Саймън не се справяха толкова добре, колкото Иван и Касиди, но въпреки това бе тренирал коленете си да скачане от по-големи височини.
След по-малко от двайсет секунди вратата на спалнята излетя от пантите и падна на пода, сцепена на две. Зомбираните твари нахлуха вътре и започнаха да оглеждат, издавайки обичайните си гнусни и отвратителни нечовешки гърлени звуци. Вътре обаче нямаше никого, прозорецът стоеше широко отворен, пропускайки мъгла от отвън в стаята, а пердетата се полюляваха наляво-надясно от вятъра.
Психически изтощен, Том бягаше с все сила към колата. Добре, че в последния момент преди да скочи през прозореца му бе хрумнало да вземе ключовете. Прохладният въздух и вятърът, образувал се от тичането, го пронизваха право в тялото от всички посоки - в гърба, в кръста, в гърдите, в ребрата. Пред къщата му не бе останало нито едно зомби, всички бяха нахлули вътре. Успя да им се измъкне, поне засега. Най-накрая различи силуета на колата в далечината. Когато я стигна и се обърна, едвам виждаше къщата си заради гъстата като облак мъгла. Без да губи повече време, Том отключи колата и влезе в нея, затваряйки вратата. Пое си дълбоко въздух през носа и издиша бавно през устата. Цялото това преследване му бе дошло в повече. Беше като действие от някой екшън филм, пренесено в реалността. А тези създания... Никога не бе виждал нещо по-ужасяващо на живо през живота си и се надяваше никога повече да не види. Том отново вдиша през носа и издиша през устата, ала сърцето му все още биеше лудо поради шока, който току-що бе преживял. Никога преди не се бе ужасявал така. Въпреки това беше успял да реагира навреме. Поне това го накара да се усмихне, макар и леко. Без да се бави повече, Том вкара ключа в предназначеното му място и го завъртя, за да стартира двигателят. Колата обаче не запали. Дори не се чу и звук. Том извади ключа, вкара го и опита отново. Нищо. Не се чу дори и изщракване, сякаш не се намираше в истинска кола, а в играчка. Пулсът му отново се ускори. Отново го полазиха тръпки както преди малко. Нещо го подтикна да погледне през предното стъкло. Зомбитата не само бяха наизлязли от къщата му, но вече се намираха буквално на няколко метра от колата. Явно не ги бе забелязал допреди малко заради гъстата мъгла. Младежът настръхна от страх, но осъзна, че отново трябваше да действа изключително бързо. Без да прави повече опити да стартира двигателя, той отново взе кухненския нож, който бе оставил на съседната седалка, излезе от колата, зарязвайки ключовете вътре, и отпраши с всичка сила надолу по улицата. Един от малкото плюсове в ситуацията беше, че мъртъвците се влачеха бавно, може би не можеха да бягат. Каквато и да бе причината за това, Том бе благодарен, понеже ако можеха да бягат, би било пълна катастрофа. Момчето се запъти по главната улица в посока на денонощния супермаркет „Даунлайт 24", чието име подсказваше, че работи 24 часа. Надяваше се поне там да има хора, защото по улиците беше напълно пусто. Сега, след като зомбитата останаха далеч зад гърба му, Том забеляза колко тихо беше наоколо. Логично. Нямаше хора, които да вдигат шум. В рамките на половин денонощие Даунлайт се бе превърнал в призрачно гробище. Том въздъхна и продължи да бяга, изгубвайки се в мъглата.
След като бяга цели десет минути без почивка, Том спря по средата на улицата, отиде до тротоара и седна, за да си поеме дъх. Ако допреди малко не усещаше нищо, заради адреналина, то сега определено почувства хлад. Ледени тръпки го полазиха по цялото тяло и той се прегърна сам за раменете, за да се стопли колкото може. Реално нямаше голям ефект, но той си внуши, че е имало. Постоя така няколко минути, през което непрестанно се оглеждаше ту в едната, ту в другата посока, въпреки че знаеше, че ще ги чуе отдалеч ако са някъде наблизо.
След като поседя още няколко минути, Том най-после се реши да стане и да продължи към супермаркета. Докато се изправяше обаче чу звук зад себе си, който му се стори познат. Отваряне на врата. Не мина и една секунда и чу женски глас:
-Извинявай, момче, кой си ти? И какво правиш тук?
Той се обърна и съзря средновисока млада руса жена, застанала на прага на огромно имение. Чак сега осъзна къде се бе озовал! Намираше се пред „Призрачния дом" - така бе известно имението на семейство Евънс, най-богатите и влиятелни хора в града. Как можа да не го забележи преди малко? Е, в своя защита той си припомни, че преди няма и петнайсет минути му се бе наложило да скача през прозореца от спалнята на родителите си на втория етаж, за да се спаси от умопобъркани човекоядни зомбита, така че нищо чудно, че не бе обърнал внимание на това. Сега Том стоеше мълчаливо и оглеждаше внимателно младата жена пред себе си - имаше хубави черти, дълга руса коса, пусната свободно пред раменете, изящни като рубин зелени очи и стройно добре оформено тяло. В общи линии: беше красива. Леко сладникава, но красива. Стори му се, че я е виждал някъде преди, но не беше съвсем сигурен.
Изглежда жената също го оглеждаше от глава до пети, понеже и тя не каза нищо почти цяла минута. Внезапно Том се почувства силно засрамен - беше застанал пред толкова красива и стройна жена само по къси гащи и гол до кръста. Тя очевидно долови притеснението му, понеже престана да го зяпа и отвори широко вратата:
-Влез, не стой там навън. Забога, защо си гол, точно сега времето никак не бие на лято.
-Аз... - Том не знаеше какво да каже, затова избра да си замълчи и просто да приеме поканата й. Супермаркетът можеше да почака, сега му трябваше място, където да седне и да помисли добре какво да прави оттук нататък. Той направи усилие да се усмихне, след което влезе в имението, отбягвайки погледа на жената. Тя не обърна внимание на това и затвори входната врата, заключвайки я след това.
На Том му падна шапката още от първата стая, в която влезе. Имението изглеждаше внушително и от отвън, ала отвътре то беше като палат. Не му беше нужно да е гений, за да се досети, че това бе всекидневната - огромен 70-инчов екран закриваше голяма част от стената, на земята бяха разположени няколко големи фотьойли с извита облегалка. Тъмночервеният цвят им придаваше внушителност, царственост, на тях и на всичко останало в огромното помещение. С лице срещу огромния плазмен телевизор бе разположен голям и удобен диван, също тапециран в червено. Върху старинната, но също толкова внушителна голяма кръгла маса беше постелена тъмночервена покривка с черни окраски, а отгоре бяха наредени вази с цветя, които все още не бяха овяхнали поради липсата на слънчева светлина.
-Поливам ги редовно, сменям им пръстта, старая се да ги държа живи максимално дълго. - обади се младото момиче зад гърба му. Той я погледна, но не каза нищо, само кимна и отново извърна поглед към стаята. - През последните дни съм сама тук. - продължи тя. - Откакто всичко това започна, съм излизала навън само, за да взема дърва от дърварника, за да поддържам огъня в камината.
Том я изгледа с неприкрита изненада.
-Вие на дърва ли се топлите? - попита той, стараейки се да скрие учудването си. Непознатата се усмихна широко и се засмя.
-Да, никой, който е влязъл тук, не е пропускал да ни пита това. Всички се чудят защо не се отопляме на ток, след като очевидно можем да си го позволим. И аз понякога си задавам същия въпрос. Но нашите са старомодни, обичат старинните неща. Вярваш или не, трудно ги убедих да вземем дори този телевизор. - тя посочи 70-инчовата плазма и я погледна с гордост, след това се обърна към младежа и се хвана за главата. - Леле, колко съм загубена! Стоя тук и си бъбря, а ти имаш нужда от дрехи. Последвай ме. - тя излезе от стаята и тръгна да се катери по витите стълби, водещи към втория етаж. Том не се поколеба и я последва, като се стараеше да поддържа определена дистанция.
Когато се качиха на втория етаж, непознатата влезе директно в стаята пред стълбището. Том реши да спре и да изчака на прага, ала след малко я чу да му вика:
-Влизай, не се срамувай...
Той се поколеба за момент, но в крайна сметка се реши и прекрачи прага. Очевидно беше влязъл в спалнята, понеже половината стая се заемаше от грамадно високо легло, на което преспокойно можеха да спят поне петима души, а в дъното на помещението имаше разположен дрешник, който пък имаше широчината и размерите на два нормални гардероба. В стаята беше мрачно, понеже завесите бяха дръпнати, а лампите бяха угасени и единствената светлина, която проникваше, беше тази от отвън. А тези дни тя никак не беше много, понеже много малко от слънчевите лъчи успяваха да достигнат земната повърхност. Както когато времето беше облачно... Много облачно. Том седна в края на леглото и зачака.
-Хайде де, тук някъде трябва да има нещо... - мрънкаше непознатата, докато тършуваше из дрешника. - Ха, разгеле! - тя се обърна и протегна към момчето закачалка, на която имаше окачени бяла риза и дънки с колан. - На баща ми са. - отвърна тя. - Пробвай ги, може да са ти малко големи, но трябва да си облечен с нещо все пак. Ако приятелят ми ме завари тук сама в компанията на гол до кръста симпатяга като теб, какво ще си помисли?
Том леко се изплаши от думите й. Досега не бе усетил да има някой друг в имението.
-Имаш си гадже? - попита той. - Той... тук ли е?
Тя въздъхна.
-Не точно. В момента е зает. Но скоро ще се видим, може дори да ви запозная. Но сега на първо четене си облечи тези дрехи. Аз ще сляза долу и ще ни приготвя нещо за хапване. - казвайки това, младата жена излезе, затваряйки вратата на спалнята след себе си. Том чу как стъпките й отекват по стълбището. Сега, когато остана сам в огромната мрачна стая, тя му се стори още по-зловеща. В тъмното изглеждаше сякаш стените се приближаваха. Вратите на дрешника, които зееха широко отворени, приличаха на демонични сенки, спускащи се да го сграбчат. Том осъзна, че пулсът му се е ускорил два пъти повече от преди малко. Той въздъхна, разтресе си главата наляво-надясно, за да се отърси от плахите помисли, и реши да се стегне. Все пак най-страшното беше вече зад гърба му. Тъкмо бе успял да се измъкне от десетки човекоядни изроди, проникнали в къщата му. Приятелите му щяха да се гордеят с него. След като се разсея от мрачните мисли, Том отново се извърна към дрешника и този път не намери нищо зловещо в начина, по който бяха разтворени вратите, или формата, която образуваха. Той се надигна от леглото и натисна ключа на лампата, поставен на стената. Крушката обаче дори не присветна. В стаята си остана тъмно и потискащо. Тогава момчето реши поне да дръпне завесите. Нямаше да постигне много, но все щеше да има някаква полза. Когато го направи обаче видя нещо много странно и необичайно. На прозорците имаше дебели железни решетки, сложени на гъсто една до друга като на затворническа килия. Том определено се жегна от това, но не му обърна особено внимание, седна на мекото легло и започна да се облича.

_________

Това беше краят на тази глава. Ако историята ви харесва, може да гласувате или коментирате. Лек ден! ❤