Смъртоносна

~*' 45 '*~

Слънцето бе започнало да се скрива, теглейки след себе си сумрака. Не бяхме минали покрай никое населено място досега, а следващото бе на часове път, които не искахме да рискуваме. Затова намерихме една скална ниша, която като една миниатюрна пещера ни осигури прикритие от студения планински полъх. Томас и Хино запалиха голям лагерен огън, които щеше да ни топли през цялата мразовита нощ, а Касия и аз се заехме да оправим конете и птиците. Ария все още в образа си на гарван стоеше до запаления лагерен огън, напухала своите пера. Скоро всички бяхме насядали около огъня, наметнати с тежките си наметала.

Вятърът се бе усилил и сега бучеше със свистене в скалите, а изсъхналите клони на близките храсти се поклащаха като зловещи пречупени ръце. Във въздуха се носеше миризмата на сняг, въпреки че само кални склонове ни бяха посрещали по пътя си. Слава Богу, че бяхме открили скалната ниша. Не си и представях да посрещнем ноща без прикритие.

Мълчание се бе спуснало в групата. Всеки се хранеше тихо, плътно завил се с перелината си. Даже Ария се бе преобразила отново в мишле и, без да ме пита, скочи в джоба на перелината ми, които бе най-близо до огъня. Лек смях се изтръгна от гърдите на Касия и Хино, при вида на тази сцена, но сякаш много бързо вятърът отново взе думата.

Касия заспа първа, пръдърпала се максимално до огъня и облегнала глава в скута на брат си. Томас я погледна, а очите му омекнаха. Зави я по-плътно и я обгърна ръка, за да я предпази сякаш от всичко на този свят. Хино пое първи да бъде на пост. Исках това да бъда аз, но той буквално не ми остави избор, а стана и тръгна. Можех да видя очертанята на тялото му на метри от нас, подпрян на една по-висока скала, която му даваше прикритие. Вятърът брулеше в лицето му и размяташе перелината му, но той не трепна. Не осъзнах, че съм вперила втренчено поглед в него, докато Томас с тих глас не ме прекъсна:

-Нещо тревожи ли те?

Рязко обърнах глава към него, но ми отне малко време да съсредоточа поглед в очите му.

-Не бих казала. Просто съм се размислила.

Наистина мислите ми хвърчаха като ураган, но излъгах за другото... наистина се притеснявах и то много. Постоянно прехвърлях плана в главата си, обмислях всяко малко нещо от него, което можеше да се обърка и веднага мислих, как той да бъде решен. Имаше много неизвестни в уравнението, които ми убягваха, а трябваше са реша.