Смъртоносна

~*'17'*~

---* Ария *---

Студеният нощен въздух брулеше лицето ми и притъпяваше всички мои сетива. Слънцето бавно се бе спуснало към върха на планината и превръщаше облаците в тъмнолилав сатен. Дворецът вече бе потънал в сенки, хвърляни от билото на планината, а градината и алеите бяха пусти.

Мускулите ми претрепваха от удоволствие, докато се издигах високо в небето. Крилата ми бяха силни и ме носеха на въздушното течение с лекота. Бих останала да се рея, без посока, само аз, вятъра и силните ми криле безкрайно, ако не беше тази тъпа клетва.

Ненавиждах я. Ненавиждах я до дъното на душата си. Нея и чудовишния и господар. И тази клетва, която като паяжина се бе разляла във вените ми и контолираше всяко мое движение. Опитах ли се да и противостоя, ме пронизваше силна изпепеляваща болка. Дори сега, когато цялото ми същество искаше да отлети надалеч, връзката ме дърпаше надолу, към двореца и към заповедтта, която Селест ми бе възложила.

Наклоних се надясно и се спуснах към едно от крилата. Силната въздушна струя заблъска в лицето ми, но крилата ми бяха силни и им имах пълно доверие. Снижих се още и се насочих право към една от големите обли тераси от бял мрамор на крилото. Вратата на балкона бе отворена и тънките бели пердета се вееха бавно на вятъра, приканяйки ме. Разперих криле и намалих скоростта си , преди да кацна в края на балконския парапет. Свих крила и присвих орловите си очи по посока на сянката на мъжа, в стаята. Причината, заради която бях тук.

Услушах се и се огледах, но не забелязах никакъв признак на опасност. Тъкмо се канех да се приближа, преобразявайки се в нещо по-малко, когато от стаята се чу шум от отваряне на врата, и влезе още една сянка. Сянка на мъж в кожена броня и походка като на пантера. Насочи се право към другия мъж, седнал зад едно бюро. Новодошлия спря пред бюрото и метна пред погледа на другия навит на руло лист хартия.

-Трябва да поговорим, Верон.

Седналият бавно вдигна главата си, за да го погледне. После пак го върна на документите, които преглеждаше.

-За какво да говорим?-каза с глас, спокоен и непроницаем

Всяко мускулче в тялото ми се стегна напрегнато и ми се искаше да побегна. Силното ми чувство за самосъхранение ме буташе далеч, но клетвата бе забила кукичките си и ме теглеше страховито като кукла на конци.