Смъртоносна

~*' 26 '*~

Цареше непрогледен мрак. Леден студ бе сковал крайниците ми. Дишах спокойно, но дробовете ми жадно се молеха за кислород. Вървях. Но не чувахa стъптите си, нито усещах земята под краката си. Вървях някъде в мрака, без да знам къде отивам. Накъде в дясно от мен, чух как нещо бавно и ритмично капе. Мирисът на мухъл и изпражнения достигна до ноздрите ми, и прикрих нос с ръка, за да спра натрапчивата миризма.

Продължих да се движа, сякаш теглена от някаква невидима сила. Неспособна да я преборя, аз я следвах сякаш в транс.

След миг някъде пред мен мракът започна да се отдръпва. Различих бегло тъмните очертания, на това, което се намираше пред мен. Застанах на две крачки от тъмните мокри решетки на килията. Загледах се отвъд нея, а там цареше непрогледен мрак. Сведох поглед към средата на вратата на килията, на която нямаше ключалка. В нейната среда се намираше голяма метална плоча, в коята бе издълбан древен магически символ.

Сърцето ми се сви на топка. Рязко вперих взор отново към мрака от двугата страна на решетките. Сякаш най-сетне способна да се движа по моя воля, отстъпих една крачка назад, а ръцете ми заеха готовност да ме отбраняват. Каквото и да се намираше отвъд тази врата, бе опасно. Трябваше да съм нащрек.

Как изобщо се бях озовала тук? Какво бе това място? Какво бе заключено в тази килия? Защо бе заключено?

Звук от тиха стъпка ме накара да настръхна. Вперих взор в тъмнината отвъд решетката, а по кожата ми се забиха ледени иглички. Сърцето ми забумтя лудо в гърдите, а дъхът ми секна, готова да посрещна врага. 

Последва я втора стъпка. Приближаваше се. Страх скова тялото ми. Студът и тъмнината сякаш се протегнаха към мен и увиваха черните си нокти около глезените ми, задържайки ме на място. Въпреки всяка разумна мисъл, не моех да побегна. А съществото отвъд решетката направи поредната крачка към мен.

Не можех да избягам. Тъмнината ме бе сякаш замразила и не можех да помръдна и милиметър. Нямах изход. Единственият вариант бе да си проправя такъв.

Още една стъпка. Премигах срещу мрака. Поех си рязко въздух, когато различих очертанията на слаба човешка фигура.

Преглътнах ледената буца, сковала гърлото ми, а когато заговорих гласът ми излезе преграхнал :

-Кой си ти? Какво искаш от мен?

Не получих отговор. Сянката просто се взираше в мен, не помръдна, не се приближи още към мен. Просто стоеше и ме гледаше. Секундите напедваха, а страха в мен растеше заедно с тях. миг след това се замени със спотаен гняв. За миг сенките се отдръпнаха назад, позволявайки ми да направя крачка напред към решетката. Фигурата отвъд ме проследи спокойно с поглед.