Смъртоносна

~*' 42 '*~

-Ах, момчето ми.- кралят ме погледна презрително, изричайки думите с погнуса, а не с любов - Не съм ли те научил именно аз, че всяко правило може да бъде заобиколено.

-Какво смяташ да направиш? - попитах предпазливо

-Ще го подчиня на волята си.

-И как смяташ да го постигнеш?

Баща ми спря коня си и ме погледна сериознао. Явно забеляза внезапния ми интерес. Интерес, който никога почти не бях проявявал към работата му. Накрая се подсмихна надменно под гъстата си брада и пришпори отново коня си.

-Със сила, разбира се.

Изчаках баша ми да ме задмине, преди да го последвам. Неприятното чувство в гърдите ми не ме напускаше, откакто бях чул плана му. И аз не бях сигурен точно защо. Погледнах отново към ямата, само за да видя кървавият пир на дракона с убитите животни. Някои от говедотата бяха още живи и се бяха струпали в единия край, чакащи съдбата си. А виковете им се издигаха над вятъра като зловещ вой. Идеше ми да повърна закуската си.

Приближиха ни двама войници, които ни съпроводиха до дървена наблюдателница в единия край на ямата. Оставихме там конете си и се натоварихме на метален асансьор, който ни спусна долу. Смрадта, която ме лъхна, още повече ме накара да ми се гади. Миришеше на изпражнения, мърша и мухъл, присъединено към тъмни подземни коридори, в които нямаше проветрение и светлина. Посрещнаха ни войниците, отговарящи за това място. Те заобиколиха баща ми от две страни и започнаха да докладват на господаря си, привели глави в покорство.

-Ваше величество имаме нужда от още войници, тази седмица загубихме тридесет и пет. Изнемогваме и с добитака, които ни докарахте преди дни.

-Добре, ще се погрижа. - махна нехайно с ръка баща ми, неспирайки да върви по коридорите все едно си беше вкъщи - Нещо друго.

Една частичка от мен му се възхищаваше за хладнокръвието, сякаш всичко това бе просто един обикновен ден от ежедневието му, но една друга частичка се замисли, какво ли тогава му бе ежедневието.

Войниците започнаха да говорят и от всяко следващо нещо, което те докладваха ме полазваха тръпки. Изминаха минути преди да спрем пред голяма стоманена порта и с ужас осъзнах коя точно беше тя.

-Къде са новите окови?!- повиши глас негово величество

Двама мъже се появиха , всеки от които теглеше количка, натоварена с по две окови във всяка. Преглътнах пресъхналото си гърло, когато осъзнах, че една беше широка колкото три пъти моето тяло.