Смъртоносна

~*' 42 '*~

За моя голяма изненада се насочихме право към един от изходите на двореца. Посрещна ни смразяващ костите вятър и сиво металическо небе. Две прислужници подадоха на мен и негово величество по една дебела мантия и кожени ръкавици за езда, а пред нас чакаха трима коняри, впрегнали група от красиви жребци. Явно излизахме за езда.

Побързах да се облека в топлата връхна дреха и да се скрия от студа. Сетне, без да изчакам когото и да е било, отидох до красивия си бежав жребец с бяла грива и го потупах по врата. Филип изпъхтя щастливо и ме побутна с муцуна, а аз несъзнателно се усмихнах.

Около мен всички войни се качиха на своите коне, а негово величество се суетеше със закопчаването на мантия. Свих устни под поредния силен повей, преди да се преметна на седлото. Филип се размърда няколко крачки под тежеста ми. Отадвна не бях яздил и сега с една идейка трепетно очакване чаках да потеглим. Всички изчакахме в мълчание кралят да се качи на собствения си снежнобял жребец, които беше едно изключително красиво и гордо животно, достойно за всеки владетел. Баща ми пришпори животното и поведе групата от войни, които го следваха предпазливо. Поведе ги към гората зад двореца и надвисналата над нея планина. Очаквах да поемем в другата посока, а именно към града, защото нагове по склона нямаше нищо. Или така си мислих аз. Доскоро смятах че в подземята нямаше нищо повече от коридори за извънредно бягство, а какво се оказа... Вече подлагах всичко, което заех, на съмнение.

Изравних се с баща си и се загледах в лицето му. То оставаше сериозно, но очите му горяха сякаш магията се бе надигнала в тях. Каквото и да ни чакаше, кралят чакаше тази среща с нетърпение.

***

Никой не проговори. Мълчанието се бе спуснало между всички и само вятъра в клоните на дърветата прекъсваше тишината. Изкачвахме се нагоре в подножието на планината. Бяха изминали може би часове, ако съдих по смалилия се в далечината замък. И продължихме да се изкачваме по полегатото възвишение, на което високите дървета постепенно бяха дали място на ниски смърчове и треви. Тук вятъра беше истинка сила, която понякога успяваше да извади някой кон или ездач от равновесие. Стисках юздите с облечена в ръкавица за езда ръка, а с другата придържах плътно мантията си, да не бъде издухана от вятъра.

Тъкмо щях да попитам баща си къде отивахме, когато въздуха беше разкъсан от яростен и свиреп рев... и това не беше вятъра. Извърнах глава по посока на звука, а през кожата ми премина трепет. Вървяхме право натам.