Смъртоносна

~*' 26 '*~

Кошмар. Било е просто кошмар.

Сребърните ми гривни се бяха нажежили леко, сякаш усетили тревогата ми. Леката пукнатина заблеся пред очите ми и ме върна към реалността. Дори и магията им да бе отслабена, те продължаваха да ме защитават.

Измина минута преди пулсът ми да се нормализира и треперенето на ръцете ми да спре. Отметнах завивките и стъпих боса на мекия килим. В стаята влизаше леко сияние от пукващата зора, а небето отвъд планината бе започнало неко да порозовява.

Налях си чаша вода, от каната   на малката масичка, и я изгълтах наведнъж.  Хладната течност облекчи парещото ми гърло и събуди ума ми.  Оставих чашата и с тихи стъпки отидох до големите процорци. Подпрях рамо на рамката на единя, мушнала се между белите копринени завеси, и се загледах, как слънцето бавно изплуваше в небето. Наблюдавах как се променяха цветовете от лилаво и розово, до оранжево и червеникаво, преди яркият обръч на слънцето да изплува иззад планината и да озари всичко със светлината си. Наблюдавах неспособна да помръдна, докато небето не стана светлосиньо и птичките в градината не започнаха да чуроликат весело. Това щеше да е един от малкото хубави дни преди зимата. А зимата в прегръдката на планините, бе дълга и мразовита.

Краката ми бяха изтръпнали когато се оттделих от прозореца и пристъпих към  голямото бюро, на което ме чакаха дебели книги. Но един образ не спираше да ме преследва. Появяваше се и се задържаше дълго в съзнанието ми и нищо не можеше да го прокуди. Образът на момичето от съня ми.

Настанних се зад бюрото, подвила под себе си премръзналите си боси крака на стола. Издърпах един чист лист от купчината и извадих черния молив. Ръката ми се движеше сама, сякаш ръководена от друг. Мисълта ми плаваше неясно накъдем, но ръката ми продължаваше да чертае тънки линии върху листа. 

Рисувах, дори и когато Мари влезе тихо в стаята ми и ме погледна разтревожено, когато не и отговорих на въпросите, погълната от работата ми. Продължих дори, когато прислужницата ми постави на бюрото пред мен чаша горещ чай и сладкиш. Продължих дори и когато часовника удари осем часа и ми казваше че ме чакат задължения. Продължих, докато на листа срещу мен не ме гледаше момичето с протегната ръка и бледо сияние, затворено зад решетка от тъмен метал, и големия магически печат на вратата. Чак тогава моливът се изплъзна измежду пръстите ми и падна с тих зрук до ръката ми. Чак тогава образите в главата ми спряха да ме преследват.