Смъртоносна

~*' 24 '*~

При споменаването на войната, вниманието ми се изостри. Само допреди часове бях прозряла евентоалните решения на краля, а сега предположението ми се оказваше вярно. Война се задаваше. Стиснах по- здраво дръжката на камата си.

-Целя да защитя кралството си от това, което идва. - каза сериозно чичо ми

-И какво е то ?- повиши отново глас Адриан

Кралят извърна поглед от сина си и се взря в огъня, които пращеше в камината. Отговор не последва, но поне агресията бе спаднала една идейка в погледа на господаря ми.

-Независимо, какво ще ми кажеш, момче, няма да променя решението си.

-Но Селест...Това ще я погуби.- нещо в гласа на принца се пречупи и забелязал това, карят го погледна - Татко, умолявам те. Трябва да има друг начин.

Лицето на чичо ми се изопна от гняв, а очите му се превърнаха в ураган от спотаена сила. Гривните по ръцете ми започнаха да пулсират интенсивно, под надигащата се в краля магия. Ситуацията започваше да излиза от контрол, трябваше да ги спра, преди да е станало положението по-сериозно. Но краката ми не ме послушаха. Стоях вцепенена като статуя, неспособна да откъсна поглед от Адриан.

-Стегни се!Един крал никога не моли за милост. -почти изрева чичо ми в лицето на братовчед ми

Адриан стисна толкова силно юмруци, че кокалчетата му побеляха. Но не извърна поглед от баща си, а издържа гнева му.

-Ако я отпратиш, ще се откажа от престола.- предизвика го принца с уверен поглед

-Безполезен! - гласът на краля бе тих, заплашителен - Още щом се пръкна от отробата на майка си знаех, че няма да стане нищо от теб.Един крал трябва да е непреклонен, а не слаб и да се моли за пощада. Ти никога няма да бъдеш добър крал.

- Не, но и никога не бих се превърнал в жестоко подобие на жалко копеле като теб самия.

Огънят в камината лумна силен и оцвети в чено червеният камък отсрани и над отвора на камината. Голямата картина с горски пейзаж над нея лумна в пламъци и засъска, а разтопената боя капеше чена върху камината. Пламъците обвивка близката масичка за кафе и дървото изпука силно, сякаш се строши кост. Пламъците достигнаха килима и той бавно се обви в пламъци, отнасяйки ги към креслото, на което бе седял допреди малко негово величесто. Светлината им озари цялото помещение.